— ВИНО! ВИНО! ВИНО! — закрещя Ханон.
Римлянинът като че ли се изненада, когато го видя да тича напред, но бързо се овладя. Свали копието си и го насочи към главата на Ханон. Конят му обаче изцвили и забави ход, стреснат от приближаването на крещящ човек с голям щит. Ханон приближи, като продължаваше да крещи и да се моли другите вражески коне да не го съборят или ездачите им да не го наръгат в гръб. „ВИНО! ВИНО! ВИНО!“ Едва чуваше собствения си глас сред грохота на копитата.
Римското копие се понесе към лицето му. Ханон го посрещна с щита си, като в същото време надничаше отстрани. Бързо мушкане и върхът на копието се заби в бедрото на конника. Разнесе се пронизителен писък; копието падна от ръката на римлянина, докато той летеше към земята. Ханон не му се нахвърли; вместо това се извъртя и заби копието в гърдите на друг минаващ кон. Това беше глупав ход. Макар че животното залитна и хвърли ездача си, копието беше изтръгнато от ръката му. Ханон зърна за миг как дръжката му се пречупи, когато конят се претърколи, след което оръжието му изчезна.
Погледна земята между краката на минаващите ездачи и коне, трескаво търсейки друго оръжие. Чу свистене, приклекна инстинктивно и копието, което щеше да го прониже между лопатките, остърга върха на шлема му. Докато се опитваше да се обърне, огромна тежест го блъсна отстрани и той залитна. Видя небе, кон, озъбено лице, след което падна на земята. Копито издрънча в шлема му.
Всичко потъна в мрак.
Когато се свести, римските конници продължаваха да препускат покрай него, така че не можеше да е останал дълго в безсъзнание. На стотина крачки по-нататък редицата легионери напредваше горе-долу в неговата посока. Откъм речния бряг се носеха викове и звън на оръжия. Пред очите му се въртяха звезди и имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Горната част на шлема му беше огъната, но той още си беше на мястото и вероятно бе спасил живота му. Ханон с мъка разкопча ремъка и го свали. Хладният ветрец разроши мократа му от пот коса. От движението остра болка сякаш прониза самия му мозък и Ханон преглътна напиращата ругатня. Трябваше да махне шлема. Всеки легионер, който го видеше, щеше да го разпознае като картагенски. Без него с този нагръдник сигурно можеше да мине и за римски офицер. Първо обаче трябваше да се прави на мъртъв. Вражеските конници бяха отминали; оставаше му само да избегне вниманието на пехотата. С няколко напъна успя да придърпа трупа на един конник върху себе си. Беше истинско облекчение да затвори очи. Искаше му се да заспи и болката в главата да изчезне, но нямаше шанс това да стане. Още усещаше в устата си острия привкус на страх. Достатъчно беше и един римлянин да спре и да го погледне, за да се прости с живота си. „Спокойно. Дишай бавно и дълбоко“.
Сигурно най-добрият ход беше да остане да лежи тук до мръкване, но подобно нещо му се виждаше като постъпка на страхливец. Искаше да прекоси реката и да бъде с хората си, когато те се върнат в лагера и получат похвалите на Ханибал. Напрегна слуха си и не помръдна нито мускул, докато легионерите минаваха на известно разстояние вдясно от него. Когато тропотът на краката им се отдалечи, той изчака още малко, след което избута трупа настрани. Повдигна едва-едва глава и се огледа. С облекчение откри, че е останал зад римляните. Нямаше нови врагове, които да излизат от гората или да приближават по пътя.
Изправи се с мъка, извади меча си и взе един скутум. На няколко крачки от себе си видя тялото на брадатия либиец; до него лежеше конникът, когото беше ранил в крака. И двамата бяха покрити с рани. Изпита тъга и гордост заради двамата. Помоли боговете да ги приемат радушно в отвъдния свят, защото си го бяха заслужили. Изпъчи гърди и тръгна колкото се може по-уверено след вражеските войници. Гневът пламна в гърдите му. Пред легионерите конниците препускаха напред-назад и от време на време нанасяха съсичащи удари с мечовете си. Очевидно някои от либийците му не бяха успели да влязат във водата. Пехотата наближаваше, твърдо решена да ги довърши. На Ханон му се искаше да се втурне напред и да се включи в битката, но разбираше, че това само ще доведе до безсмислена смърт. Целта му беше да оцелее. И затова се погрижи крачката му да си остане равномерна.
Сърцето се качи в гърлото му, когато стигна до римските войници, но ако спреше, щеше да привлече вниманието им. Затова продължи напред, право през тях. Битката като че ли отслабваше или дори беше приключила и те бяха развалили строя. Малки групи тичаха насам-натам, избиваха ранените либийци или грабеха мъртвите. Други по заповед на офицерите си обръщаха изоставените каруци. Неколцина дори бяха захвърлили щитовете си и утоляваха жаждата си от мехове с вино. Всеки беше погълнат от работата си. Като промърмори молитва — този път за себе си — Ханон сниши глава и тръгна през бъркотията. Не му отне много време да стигне до речния бряг. Земята беше покрита с телата на мъртви и ранени. Както можеше да се очаква, повечето бяха либийци. Ханон ги оглеждаше, докато минаваше покрай тях; сърцето му заплака, когато разпозна много от собствената си фаланга. Изпита огромно облекчение, че не вижда нито един, който не е смъртно ранен. Не знаеше дали би могъл да изостави човек в подобно положение.