От другата страна на реката каруците се отдалечаваха, охранявани от част от прехвърлилите се либийци. Ариергардът остана на мястото си, далеч от обсега на копията — около стотина войници и всички нумидийци. Ханон видя кой е начело на либийците — Мут. Поне заместникът му беше успял да се спаси. Погледна към брода. Римляните не се опитваха да прекосят, но при него се бяха събрали твърде много, за да може да нагази във водата. Оставаше му само едно — да преплува. Това означаваше, че трябва да свали нагръдника. В сегашното си състояние не се чувстваше достатъчно силен, за да се осмели да преплува реката с тази допълнителна тежест. Без бронята обаче щеше да остане уязвим за врага. Римляните щяха да му се нахвърлят като глутница подивели кучета. Ханон преглътна и реши да продължи преспокойно, сякаш действията му са нещо напълно нормално.
С разтуптяно сърце тръгна към едно място, където имаше по-малко легионери, като по пътя свали ремъка на меча. Пипнешком намери страничните катарами на нагръдника и ги разкопча. Посегна към по-горните. Усилието — и болката от движението — му дойде в повече. Ханон спря и изчака силите му малко да се възвърнат.
— Хей! Какво правиш, мътните да го вземат?
Паниката стегна гърлото му. С огромно усилие успя да разкопчае последната катарама. Нагръдникът падна в краката му. Зад него се разнесоха гневни викове; чу се тропот на тичащи крака. Той не посмя да погледне през рамо. Пое дълбоко дъх и скочи с краката напред. Водата се оказа ужасно студена. Той изскочи на повърхността сред фонтан от пръски, пое въздух и заплува към отсрещния бряг. Междувременно гневните викове зад него се бяха събрали в истински хор. „Само някой да не скочи след мен“, замоли се той. Нямаше сили да се бие с още един противник, при това във водата. Чу се познато свистене и едно копие падна във водата на няма и пет крачки отляво. Ханон се обърна. На високия бряг се бяха наредили легионери, държаха копия. Подмятаха си шеги и се обзалагаха кой ще го улучи пръв. Призля му. Намираше се на не повече от петнайсет крачки от римляните — и беше лесна мишена.
„Проклети да сте всичките“, помисли си той, обърна се и зарита с крака. Плуваше, очаквайки всеки миг агонията, когато някое копие се забие в гърба му. Пет загребвания. Десет. Някъде отдалеч се чуха още викове. Може би идваха от картагенската страна на реката, но не беше сигурен. Поредното копие падна във водата зад него.
Накрая се озова достатъчно близо до брега, за да опита да стъпи на дъното. Усещането на тинята под краката му беше невероятно, еуфорично. Само най-големият късметлия би могъл да го улучи от това разстояние.
— Я да те извадим оттам.
Смаян, Ханон вдигна очи и видя протегната ръка. Колкото и да не беше за вярване, тя беше на Мут.
Ръката го подкани.
— Това да не ти е баня! Хайде, командире.
— Благодаря! — Ухилен като идиот, Ханон се пресегна и хвана ръката му. Докато Мут го изтегляше на брега, той видя десетина или повече нумидийци да препускат напред-назад, хвърляйки равни количества сквернословия и копия по римляните. Легионерите проявиха благоразумието да отстъпят от брега. — Май сме квит, а?
Мут отвърна с една от редките си усмивка.
— Може би, командире.
— Ти ме видя, така ли?
Заместникът му го поведе по-далече от брега.
— Едно от момчетата, командире. Помислих си, че си въобразява, но после видях пръските и разбрах, че греша. Само някой от нашите би скочил така и затова наредих на нумидийците да го прикриват, като хвърлят копия. Въпреки всички нареждания на Сафон не можех просто да зарежа горкия кучи син… теб, командире. — Мут се засмя. — Прощавай.