— Нареждания на Сафон ли? — тъпо повтори Ханон.
— Да, командире. Щом стигнахме до брега му пратих вест, че не си сред нас, и поисках разрешението му да поведа група обратно, за да те потърсим.
Сърцето на Ханон се разтопи.
— Явно ти се е искало да умреш днес, а?
— Не ми се удаде тази възможност, командире. Сафон каза, че най-важно било зърното и че трябва да продължим бързо напред, защото римляните можели да се опитат да прекосят реката.
— Сурово, но вярно — промърмори Ханон. Забеляза как Мут се намръщи. — Какво?
Отговор не последва и той попита отново.
— Той не изглеждаше особено загрижен, че говоря именно за теб, командире — с неохота призна Мут. — Реагира така, сякаш си прост войник, а не негов брат.
— Няма нищо — небрежно рече Ханон. — Просто не е имал време да помисли. Било е напълно възможно римляните да атакуват и да изгубим зърното. Основната му задача е да го достави до лагера и нищо друго.
— Щом казваш. — Лицето на Мут обаче говореше съвсем друго.
Ханон отказа да приеме идеята, че Сафон може да му е пожелал нещо лошо, когато е наредил на фалангата си да отстъпи без предупреждение. Мисълта беше твърде шокираща. Пропъди я от ума си, докато вървеше бавно към ариергарда. Зърното и виното не бяха изгубени; армията нямаше да гладува. Той беше жив. Не бяха дали прекалено много жертви. Ханибал щеше да е доволен.
Това беше важното. И нищо повече.
XV
Лицето на Сафон беше самото въплъщение на изненадата. Ханон се запита дали не е зърнал и нещо друго в очите му, но моментът отмина твърде бързо, за да е сигурен. Сафон го награби в мечешка прегръдка, отправи благодарности към всяко божество от пантеона и настоя да отворят една от заграбените амфори.
— Ще пием, докато вървим! — извика той. — След приключение като това сме си го заслужили!
Главата на Ханон още пулсираше от болка, но замаян от почти чудодейното си измъкване, той отново зарови дълбоко тревогата си, че Сафон може би е искал смъртта му. И беше благодарен на виното, че притъпява сетивата му. Мут и останалите офицери също бяха жадни. След като стана ясно, че няма да има преследване, те позволиха и на войниците да пият. Маршът обратно до лагера премина в песни, мръсни шеги и все по-раздути версии на геройски постъпки. Когато Ханибал дойде да види каруците, всички бяха здравата наквасени.
Дланите на Ханон станаха хлъзгави от пот, когато генералът дойде да чуе доклада им. Какво ли щеше да е наказанието за пиянство? Страховете му се оказаха безпочвени. Ханибал изслуша внимателно Сафон, усмихна се, докато Ханон разказваше за безумната си атака срещу вражеската конница, и го тупна по рамото, когато свърши.
— Не само че донесохте зърното, което така ни трябваше, но и го направихте, изненадани от по-многоброен противник. Какви са жертвите?
— Между петдесет и шейсет души, генерале — отвърна Сафон. — Имаме и много ранени, но повечето от тях ще се възстановят.
— По принцип не ми се иска да губя либийци, но като че ли днес имам късмет, че не съм изгубил повече — каза Ханибал. — И двамата се представихте добре. Моите благодарности. — Погледът му се спря върху меха на Ханон. — Предполагам, че е пълен с вино?
— Ъ-ъ-ъ, да, генерале. — Ханон усети как бузите му пламват.
— Трябва ли човек да е на път да пукне от жажда, преди да му предложат да пийне?
— Разбира се, че не, генерале. — Ухилен от облекчение, Ханон му подаде меха.
И така се приключи. Ханибал пи вино с тях и с едно последно поздравление си тръгна, като говореше на интенданта си.
— Зърното, зехтинът и виното да се разпределят на дажби.
Ханон не се нуждаеше от други поводи да се напие до безпаметство. Беше благодарен на Сафон, че го е взел на патрула, на Мут, че го беше спасил, и на Ханибал, че оценява стореното. За момента всичко в света беше наред и изглеждаше, че нещата само ще стават още по-добри. Оставаше проблемът с Аврелия, разбира се, но той удави мислите си за нея с още вино. Смътно си спомняше как Мут му помага да се добере до палатката си много след залез-слънце, и това беше всичко.
Събуди се с ужасен махмурлук и с чувството, че нещо е умряло в устата му. Болката от удара в главата не беше по-лоша, отколкото предишния ден, което означаваше, че пораженията не са сериозни. С известно съжаление за ексцесиите след патрула той излезе със залитане от палатката и изсипа една кофа вода върху главата си. Неколцина от хората му се усмихнаха разбиращо, но Ханон беше твърде уморен, за да му пука. Дори офицерите имаха право да разпуснат от време на време. Няколко глътки вино и малко стар хляб на слънце донякъде го възстановиха. Имаше задачи за изпълняване, но Ханон реши, че те могат да почакат. И без това Мут щеше да се погрижи. И по-късно можеше да вземе новата екипировка от склада на интенданта. А сега можеше да почине малко на лаврите от предишния ден.