Бяха зърнали потока на два пъти между дърветата, но едва когато теренът стана равен, Квинт успя да го види по-добре. Впери поглед в него, скрит зад един дебел бук. Калатин клекна до него. Потокът изглеждаше по същия начин, по който го помнеше — тесен тревист бряг от едната страна и дървета от другата. Като цяло беше плитък, с малко по-дълбока камениста част в средата. Там, където водата срещаше някой камък, във въздуха се вдигаха пръски. Потокът лесно можеше да се преодолее на кон, но беше студен и с хлъзгаво дъно за вървящ пеша човек.
— Къде са, мътните да ги вземат? — прошепна Калатин. — Да не би подсвирването да ни се е причуло?
— Знаеш, че не е. — Четиристотин. Четиристотин и едно. Квинт си помисли дали да не слезе при потока, но не можеха да продължат напред, без да рискуват да се откъснат от другите. Калатин също го разбираше.
Двамата се загледаха мълчаливо.
Във въздуха се зареяха снежинки. След малко снегът заваля сериозно. Видимостта започна да намалява. Квинт си помисли, че може би си въобразява, но като че ли стана по-студено.
— Четиристотин седемдесет и пет — каза Калатин.
Квинт въздъхна. Дъхът излезе на пара от устата му.
— Четиристотин и шейсет.
— Нали знаеш, че онова лайно Вилий ще тръгне веднага щом стигне до хиляда?
— Можем да тичаме на връщане. Това ще ни спести сто или сто и петдесет.
Калатин се намръщи, но за радост на Квинт не помръдна от мястото си.
Двамата продължиха да гледат към потока. Мускулите им се вкочаняваха от студа. Квинт стигна до петстотин и осемдесет, без да види нищо. Накрая реши, че свирещите явно са продължили нанякъде. Нямаше от какво да се тревожат.
— Е, да се връщаме.
Отговор не последва.
Квинт понечи да побутне приятеля си, но замръзна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не ахне от изненада. В средата на потока имаше мъж — воин. С дебело вълнено наметало и карираните панталони и ботуши на гал. Държеше дълго копие. Зад него други двама мъже, облечени по подобен начин, нагазваха във водата. И двамата бяха сложили стрели на тетивите на лъковете си. Когато стигна до брега от тяхната страна, първият воин махна на четвърти мъж, който излезе от дърветата срещу тях.
— Нас ли търсят? — Устните на Калатин почти докосваха ухото на Квинт.
— Не. Ловуват. Ти какво мислиш?
— Да. Изглеждат спокойни тия гадове.
Квинт се загледа внимателно в ловците. Други не се бяха появили, но това не означаваше, че няма други. Първият мъж вече се изкачваше към тях.
Нервите на Квинт бяха опънати до скъсване.
— Не можем да останем тук.
— Знам. — Устните на Калатин се свиха. — Броенето сигурно вече е стигнало до шестстотин.
Заотстъпваха заднешком, докато потокът не изчезна от погледа им. После, след като погледнаха в посоката, от която можеха да се появят воините, се обърнаха и се затичаха. С всички сили.
— Какво да правим, мътните да го вземат? — попита Калатин. — Препречват ни пътя обратно към лагера. Това е единственият брод, който намерихме.
— Можем да се опитаме да ги заобиколим.
— Да бе.
— Или това, или ще трябва да препуснем направо срещу тях. И да се молим зад тях да няма още двайсет.
Скрежът хрущеше под краката им, докато тичаха.
Атаката крие рискове, но е най-добрият ход, помисли си Квинт. Да се опитат да избегнат галите му се струваше проява на страхливост, особено ако бяха само четирима.
— Аз казвам да атакуваме — каза той, като се мъчеше да накара сърцето си да престане да бие толкова безумно.
— И аз — промърмори Калатин. — Искам да отмъстя за случилото се при Требия.
Квинт се ухили свирепо на приятеля си. Двамата заедно имаха по-добри шансове да убедят другарите си да ги последват.
Върнаха се точно когато останалите потегляха. Тихият тревожен вик на Квинт привлече вниманието им и те обърнаха конете си към тичащата двойка. Неколцина изглеждаха засрамени, че не са ги изчакали, но Вилий само сви подигравателно устни.
— Какво, не можете да броите ли?
Квинт го изгледа изпепеляващо.
— Току-що видяхме група гали.
Следващият коментар на Вилий заседна в гърлото му. Погледите на всички се насочиха към дърветата зад двамата приятели.
— Богове! Колко са? — попита един.
— Видяхме само четирима — отвърна Калатин.
— Следят ли ни? — попита Вилий и се размърда неспокойно на коня си.
— Не мисля. Изглежда, че ловуват — каза Квинт.