— Да не би да е нещо като моето падане в дълбокото?
— Още по-лошо. Имаше буря и силен порив на вятъра ме запрати в една пропаст. За щастие успях да се задържа за стърчащ клон точно под ръба. Сафон видя какво стана. Не се хвърли да ми помогне, макар че клонът можеше да се счупи всеки миг. И когато се счупи, аз се опитах да скоча нагоре. Едва тогава ме хвана, с което спаси живота ми.
— Богове! — възкликна ужасено Ханон. — Защо не е направил нещо по-рано?
— Не знам. Когато го направи, беше инстинктивно — отвърна Бостар. — Сигурен съм обаче, че ако бях паднал миг по-рано, щеше просто да ме гледа как падам надолу. Така и не ми каза защо не ми се е притекъл веднага на помощ. Нямаше какво да ми отговори и когато го обвиних, че се радва, че си изчезнал.
— Защо му е да се радва? Тоест като изключим факта, че винаги сме се карали.
— Аз тогава бях в Иберия. Като те нямаше и теб, той разполагаше с цялото внимание на баща ни за себе си.
Дълбока тъга изпълни Ханон. Разговорът го накара да си спомни реакцията на Мут към отказа на Сафон да му позволи да прекоси обратно реката при съвместния им патрул. Може би не беше изпълнявал дословно заповедите на Ханибал? Може би е бил доволен, че Ханон е бил сметнат за мъртъв?
— Какво има?
Ханон му каза и Бостар поклати тъжно глава.
— Ние с теб бихме постъпили по същия начин, но мъката ни щеше да е очевидна за Мут. Мисля, че реакцията на Сафон разкрива, че неговите чувства са различни.
Трудно можеше да се спори с логиката на Бостар. Ханон въздъхна.
— В какво се е превърнал той?
— В човек, движен от свирепа амбиция. Това е единственото обяснение, което ми се вижда логично.
Ханон кимна.
— Ти какво му каза, след като той те спаси?
— Че ще му се издължа. Но че щом го направя, той ще е като мъртъв за мен. Заклех се да не казвам на татко. И спазвам думата си. — На устните на Бостар заигра лека усмивка. — Но не съм се клел, че няма да кажа на теб.
— Трябваше да ми кажеш по-рано!
— Същото се отнася и за теб. С цялата си наивност реших, че отношенията между двама ви биха могли да са по-добри, стига той да не опита с теб същите гадости, които стори на мен. — По лицето на Бостар премина облак. — Трябваше да се сетя, че е способен на това, след засадата при Требия.
— Никой не обича да си мисли, че брат му е способен на подобни неща — рече Ханон. — Срам ме беше дори да си го помислям.
— Ами ако Сафон те беше оставил да се удавиш в блатото?
— Не го направи. И също като теб, няма да позволя подобно нещо да се случва отново — твърдо отвърна Ханон, като се мъчеше да не обръща внимание на тъгата, изпълваща сърцето му. — От сега нататък винаги ще съм нащрек.
— Кой би си помислил, а? — Лицето на Бостар изглеждаше нещастно също като на Ханон. — Че можем да имаме толкова коварен брат?
— Никога не съм си помислял, че може да се стигне дотук. А ако кажем на татко?
— Няма смисъл. Татко го обича, както обича и нас. Не мисля, че ще ни чуе, особено ако нямаме доказателства. Ако обвиним открито Сафон, той ще отрече всичко.
— Ще бъде нашата дума срещу неговата — замислено рече Ханон. — И никоя страна няма да може да докаже твърденията си.
Двамата замълчаха, замислени за горчивата реалност.
— А сигурен ли си, че точно амбицията го кара да постъпва така? — попита Ханон, който още се мъчеше да разбере.
— Да. Още откакто бяхме малки Сафон винаги е искал да бъде най-добрият. Като най-голям той беше по-добър във всичко — поне докато и двамата не възмъжахме. Спомням си колко се ядоса, когато за първи път го победих в надбягване. Каза, че било случайност, но после го победих отново. Малко след това започнах да се представям по-добре от него при обучението ни за офицери. Тогава той стана завистлив. Замислям се сега и се питам дали точно оттогава той не промени отношението си към теб.
— Може би. Почти не си спомням време от детството ми, когато да не се е правил на важен.
— Мисля, че след началото на войната той прехвърли тази нужда от одобрение от татко към Ханибал. При обсадата на Сагунт по една чиста случайност спасих живота на генерала. Тогава останах с чувството, че Сафон ме намрази. Мисля, че оттогава движещата сила за него е нуждата да бъде признат. Сближаването му с Магон е просто друг начин да се опита да си спечели одобрението на Ханибал.
— Нима това означава, че ние не означаваме нищо за него? — възкликна Ханон. — Или че ни търпи, стига да не му се изпречваме по пътя към славата?
— Не знам как точно работи умът му — въздъхна Бостар. — Но подозирам, че е второто. Каквато и да е причината, не можем да му се доверяваме. Трябва да си пазим гърбовете. Да си държим езика зад зъбите. Да изпълняваме дадените ни заповеди. Забрави за всякакви безразсъдни постъпки като онази с Капуа. Ако се разчуе какви ги правиш, Ханибал ще трябва да те накаже, за да даде пример на другите — и ще го направи. Съмнявам се, че ще му хареса, че точно Сафон е издал брат си, но това няма да го спре.