Истинска мъка сграбчи Ханон, но не само заради Сафон. Имаше чувството, че шансовете му да види отново Аврелия току-що са отишли окончателно в небитието. Знаеше, че мечтите му да бъде с нея са фантазия, но въпреки това те му даваха някаква надежда. Но това вече беше минало.
— Добре — твърдо рече той. — Повече няма да правя опити да ходя в Капуа.
— Добре. — Бостар като че ли изпита облекчение от думите му. После посочи с копието си нагоре по склона. — Да си намерим някакъв дивеч. Не знам за теб, но на мен ми писна да се чувствам скапано. Време е за малко разнообразие.
— Съгласен.
Но докато подкарваше коня си напред, Ханон не можеше да отрече чувството на загуба, което изпитваше. Сякаш вече имаше не двама братя, а само един. Това не беше истинска загуба, но усещането беше подобно. Същото се отнасяше и за болката от окончателното осъзнаване, че Аврелия няма абсолютно никакво място в живота му — и той в нейния. Ханон погледна Бостар и си помисли, че най-доброто, което му остава, е да се радва на отношенията, които има. Отправи пламенна молитва към Баал Хамон, Танит и Ешмун. „Умолявам ви, бдете над брат ми и баща ми. Пазете ги. Те са единственото, което имам“.
Не спомена Сафон.
XVI
Северно от Капуа, два месеца по-късно…
— Не мисля, че идеята е добра — каза Луций, който седеше на коня си до носилката.
Стомахът на Аврелия се сви, но той видя само най-широката ѝ усмивка, когато тя дръпна завесата.
— Но ти ми обеща!
— В момент на слабост. Лятото е в разгара си. Ти самата се оплакваш колко е горещо по пладне.
— Именно затова тръгваме сега, преди зазоряване — сладко отвърна тя. — Ще стигнем до Капуа малко след пладне. Ще си почина веднага щом пристигнем.
— Големият град е последното място за жена в твоето положение. Открити канавки. Болести. Плъхове. Зловонни изпарения.
— Ще стоя далеч от всички тези неща. Не съм болна все пак! Има толкова много неща за купуване, преди да е дошло бебето.
— И някой роб може да го направи.
— Ще забрави половината неща, или ще купи неправилните. Много по-лесно ще е аз да го направя. И не забравяй майка ми. Тя ще дойде в Капуа да ме види. Може би за последен път преди да се роди бебето.
— Не знам. Може би е по-добре да останеш. Майка ти винаги може да дойде тук. Ами ако започнеш да раждаш по-рано?
— Това няма да стане — отвърна Аврелия с увереност, каквато не изпитваше напълно. — А дори и да стане, Капуа е пълна с лекари и акушерки, всичките опитни поне колкото жената, която живее наблизо. Какво по-добро място за раждане от големия град?
— Направо си търсиш белята, като говориш така небрежно за такива неща — раздразнено каза той. — Знаеш ли колко бебета и жени умират по време на раждане?
„Не се сдържа и спомена детето преди мен“, горчиво си помисли Аврелия. Откакто му бе казала за бременността си, поведението му към нея се беше променило напълно. Вярно, вече не ѝ се налагаше да търпи желанията му — майка ѝ се беше оказала права за това — но през повечето време имаше чувството, че Луций гледа на нея просто като на нещо, което да износи сина му до раждането му. Да повдигне въпроса обаче щеше да е безсмислено и можеше още повече да попречи на шансовете ѝ да спечели този спор.
— Да, съпруже. Не исках да проявя неуважение — смирено каза тя. — Но вчера принесох в жертва агне на олтара на Церера. Гадателят не видя по вътрешностите нищо, което да казва, че не бива да ходя в Капуа.
Победен от божеството, Луций кимна неохотно.
— Добре. В такъв случай да тръгваме. Искам да сме минали доста път преди слънцето да е изгряло.
— Разбира се, съпруже. — Аврелия скри ликуването си, докато не пусна завесата да падне. Нямаше съмнение, че това ще е последният ѝ шанс преди раждането да се наслади на Капуа. Дългият престой в семейното имение на Луций беше засилил още повече жаждата ѝ за атракциите на града. Започна да си мечтае за баните, театрите и магазините. А също и за перспективата да види майка си извън новия ѝ дом; за това как ще се обади на Марциал; за възможността, макар и съвсем малка, да види Гай. Списъкът с нещата, които искаше да направи, беше безкраен. След раждането на бебето всички шансове за подобни занимания щяха да се стопят за много месеци. Тревожещо беше как за малко щеше да се размине с тази възможност. Аврелия отправи благодарност към богинята Фидес, че е накарала Луций да спази думата си.