— Накъде е къщата на Луций? — викна тя на Елира.
Илирийката посочи наляво. Сърцето на Аврелия се сви. Оттам към тях приближаваше голяма каруца, натоварена с толкова стоки, че нямаше място да се мине покрай нея. При нормални обстоятелства сигурно щеше да успее да се провре, но не и сега. Ако тръгнеха обаче в друга посока, рискуваха да се изгубят. Тропотът зад нея ѝ помогне да вземе решение. Трябваше или да тръгнат надясно, или да умрат.
— Натам! — Аврелия бутна Елира напред. — По-бързо!
Хвърлиха се в тълпата, без да обръщат внимание на протестите и възмутените викове. Трудно ѝ беше да следва Елира, но правеше всичко по силите си. Приклекна под протегнатата ръка на някакъв просяк, който тормозеше пълен добре облечен мъж; измърмори някакво извинение, докато се промушваше покрай жена, която гълчеше малко дете, задето не я държи за ръката. Краката ѝ започваха да се влачат с всяка следваща крачка, а коремът ѝ сякаш беше станал два пъти по-голям. Болката в гърба беше мъчителна, но Аврелия въпреки всичко продължи напред. След двайсетина крачки през тълпата рискува да погледне през рамо. Отначало ѝ се стори, че са се измъкнали. Нападателят ѝ не се виждаше никакъв. Може би робът беше успял да го спре? Втори поглед ѝ показа, че греши. Малко зад нея закачулен мъж вървеше през тълпата; лактите му се движеха наляво-надясно като сопи и му разчистваха пътя. Една от жертвите му, някакъв търговец, започна да протестира. Миг по-късно изчезна от поглед, свален от юмрук в дебелото му шкембе.
— Богове — прошепна Аврелия, борейки се с изтощението и примирението. Усилията от деня, жегата, трудното ѝ положение я притиснаха изведнъж. Нямаше да успее да стигне далеч. Защо беше постъпила толкова глупаво? Трябваше да послуша съвета на Луций и да си остане у дома.
Не очакваше тълпата да се раздели. Когато това внезапно се случи, Аврелия се препъна и едва не падна. На няколко крачки пред нея Елира се беше сблъскала с някакъв мускулест мъж. Докато той я ругаеше, че била тъпа робиня, Аврелия погледна облечения в тога мъж зад него. Сивокос, достолепен, той трябваше да е някой от магистратите, които управляваха Капуа. Спътникът му, който разчистваше пътя, беше неговият телохранител. Аврелия се втурна напред.
— Прости ми, но… — Тя се вкопчи в ръката на телохранителя и хвърли умоляващ поглед към господаря му. — Моля те, помогни ми!
Едрият мъж свъси подозрително вежди, но преди да каже и една дума, магистратът нареди:
— Пусни я. Ако се съди по облеклото ѝ, тя е от добро семейство. Не виждаш ли, че е ранена?
— Добре съм — стоически отвърна Аврелия.
— Какво е станало? — попита магистратът.
— Нападнаха ме в магазин за парфюми надолу по улицата. Нападателят още ни гони.
— Какво безобразие! Марк, бъди готов.
Сълзи на облекчение напълниха очите на Аврелия, когато телохранителят пристъпи напред.
— Как изглежда?
— Всеки момент ще го видиш. Зад нас е. Не видях лицето му, но е едър и носи наметало с качулка.
Марк изсумтя; беше хванал дръжката на меча си.
Дръпналите се встрани хора ги гледаха. Мъже и жени, млади и стари, високи, тънки, ниски и дебели. Кожите им бяха бели като алабастър, черни като въглен и с всички нюанси на кафявото. Аврелия обаче не видя маска или качулка, нито пък познатата едра фигура.
Зачакаха. От нападателя ѝ нямаше и следа. Никой не посмя да мине покрай магистрата, но накрая хората зароптаха. Аврелия започна да се чувства неловко. Изпитваше едва ли не благодарност за раната си — доказателство, че не е побъркана.
— Явно ви е видял — неуверено рече тя.
— Най-вероятно — съгласи се магистратът. — Самият Ханибал би се замислил преди да се изправи срещу Марк. Най-добре забрави за него. Трябва спешно да те види лекар.
— Искам да го намеря — възрази Аврелия, макар да разбираше, че магистратът е прав. Нямаше начин да намери мъжа, който едва не я беше изнасилил. Сигурно вече беше някъде далече.
— Робинята ти може да помогне на Марк да го потърси — каза магистратът. — Ти обаче се връщаш с мен в дома си. Но първо ще пратим за лекар. Кой е съпругът ти? Трябва да съобщим и на него.
— Луций Вибий Мелитон — каза Аврелия. За момент всичко пред нея се размаза. Усещаше, че се олюлява.
— Мелитон? — Магистратът тутакси се озова до нея и я подхвана за лакътя, за което тя бе благодарна. — Защо не каза по-рано? Познавам много добре и него, и баща му. Не е нужно да ми казваш къде е къщата му. Да вървим.