Всички въздъхнаха с облекчение.
— Но може и да са повече, нали? — предположи Вилий.
— Разбира се, но нямаше как да изчакаме и да видим — ехидно отвърна Квинт.
Вилий се намръщи.
— Предлагам да ги заобиколим отдалеч.
Неколцина конници кимнаха, но Квинт не искаше и да чуе.
— Така само ще се залутаме в гората. Ами ако няма друг брод? Накрая може да се окажем на терен, който познаваме по-малко и от този. И ако снегът завали по-силно, като едното нищо може да се изгубим.
— Той предлага — включи се Калатин — да препуснем и да атакуваме тия козоебци.
— Дори да са повече от четирима, няма да ни очакват — разпалено продължи Квинт. — Ако препуснем устремно към тях, псетата ще получат най-голямата изненада в мизерния си живот. Ще сме изчезнали преди останалите живи да осъзнаят какво ги е сполетяло. — Изгледа конниците един по един. — Кой е с мен?
— Аз не съм — озъби се Вилий.
— Да гласуваме — предложи Квинт, преди Вилий да успее да каже още нещо. Той вдигна ръка. Калатин също.
Двама мъже също вдигнаха ръце, без да обръщат внимание на злобната физиономия на Вилий. Трети сви рамене и също вдигна ръка. После четвърти. Тримата останали последваха примера им. Квинт сви тържествуващо юмрук.
Вилий му хвърли отровен поглед.
— Добре. Включвам се.
Квинт вече вървеше към коня си.
— Да тръгваме. Вече всички трябва да са прекосили потока. Ще яздим в две редици по петима. Стрелците с лъковете ще са отзад. Убивайте всеки, който ви се изпречи. Спирайте само колкото да си вземете копията. Прекосете потока и препуснете с всички сили. Щом влезем в гората, ще се прегрупираме.
Всички закимаха и увиха юздите около левите си ръце. Стиснаха здраво копията в десните. Двама от по-самоуверените дори сложиха стрели на тетивите. Вилий не беше сред тях. Потеглиха в тръс. Квинт застана в центъра на първата редица; Калатин яздеше от дясната му страна. Вилий беше точно зад него. Никой не беше взел щит. Квинт се чувстваше като гол без своя. Галите имаха копия и лъкове и бяха добри стрелци. Трябваше да се уповава на боговете, че атаката им ще всее паника сред воините и че стрелбата им ще бъде неточна. Пропъди тази мисъл от главата си. „Съсредоточи се!“ Вече бяха изминали половината разстояние до потока. Квинт зърна между дърветата мъж с наметало. Миг по-късно воинът замръзна, когато също ги видя. Разделяха ги само стотина крачки.
— Атака! — извика Квинт и смуши коня си. — За другарите, които загинаха при Требия!
Останалите конници изреваха гневно. Калатин сипеше ругатни и проклятия към диваците. „Рим! Рим!“ — крещеше някой.
Въздухът се изпълни с тропот на копита. Галът се скри зад един бук. Кръвта забуча в ушите на Квинт. Той вдигна копието си и се замоли поне един воин да се озове в обхвата му. Това беше третият път, когато атакуваше противник, и първият, в който не изпитваше страх. А само безумно ликуване, че той е замислил атаката и че поне донякъде ще си отмъстят за поражението, което бяха претърпели при Требия.
Зърна за миг потока. После отново. Сърцето му подскочи. Един, двама, трима, четирима воини тичаха надолу по склона към водата.
— Бягат! — извика Квинт. — Атака!
Ниските клони започнаха да профучават покрай главата му, когато конят му препусна в галоп. С периферното си зрение виждаше други двама конници. Единият беше Калатин; тропотът отзад му казваше, че някой — Вилий? — още е там.
Във възбудата си Квинт напълно беше забравил, че галите може и да са повече от четирима. В следващия миг някакъв мъж изскочи иззад едно дърво отляво. Квинт погледна с ужас надолу и видя копието, което се носеше право към него. Изкара чист късмет, че върхът се заби в коня, вместо в него. Копието улучи животното високо в плешката, точно пред бедрото на Квинт. Предният крак на коня се подкоси и той рязко спря. Квинт не успя да се задържи и полетя напред. Въздухът засвистя в ушите му. В следващия миг се стовари на земята. Болката беше неописуема; помисли си, че е счупил поне две ребра, но продължи да се търкаля и успя да скочи на крака, все още стиснал копието си. Светът около него се въртеше. Квинт тръсна глава и изруга. Конят му — може би единственият му изход от това място — залиташе надолу по склона. Квинт нямаше време да мисли за клетото животно. Галът вече се хвърляше върху него — същински мечок, ревящ на гърления си език и замахващ с противен на вид кинжал към корема му. Квит мушна копието си към лицето му и той отскочи назад.
Последва порой ругатни.
Квинт се хвърли напред и галът отстъпи. Не изглеждаше уплашен, което бе странно. Човек с нож нямаше никакви шансове срещу противник с копие. В следващия миг Квинт едва не пропусна ликуването в очите му. Едва. Хвърли се в единствената посока, в която можеше. Надолу и наляво, към ранената си страна. Докато болката от ребрата пламна отново, той чу познат звук. Съскане. Стрелата прелетя точно там, където се беше намирал преди миг. Галът изруга. Квинт скочи на крака и погледна назад. На трийсет крачки зад него сред дърветата стоеше воин с лък, който вече слагаше нова стрела на тетивата си.