— Приключихте ли?
— Да, командире — отвърнаха десетки гласове.
— Чудесно. Ще ви е по-добре, че сте се освободили от този товар.
Тук-там се чу смях.
— Пийнете. По една-две глътки. Запазете останалото за по-късно.
Войниците отпиха от меховете си. Квинт копнееше да изпие целия мях, но се вслуша в думите на центуриона. Нервите му бяха опънати. Последното, което искаше, беше да повърне погълнатата вода.
— Смърди ли, момчета? — попита Коракс.
— Отвратително, командире! — извика някой.
Коракс се засмя подигравателно.
— Това исках да чуя. Поне няма да заспите, докато чакате. Защо не топнете върховете на копията? Няма по-добро нещо от лайна или повръщано, ако искате рана да забере. Помислете си за това, когато копието ви се забие в някой вонящ гал!
Това определено се хареса на легионерите. Редиците им се люшнаха малко, докато войниците се заеха да последват съвета му.
— Ще има да почакаме доста, преди да ни заповядат да настъпим — извика центурионът и посочи наляво и надясно. — Велитите са готови. Конницата е на позиция. Повечето от първите ни редици са по местата си. Принципите и триариите са плътно зад нас. Велитите ще започнат, но ще мине доста време, докато дойде нашият момент на слава! Сега е шансът ни да си върнем за онова, което се случи при Требия и Тразименското езеро. Искам земята да подгизне от галска кръв! От кръвта на гугите! От кръвта на всеки мръсен курвенски син, който следва Ханибал!
Всички замърмориха одобрително. Атмосферата все още беше донякъде нервна, но като цяло настроението беше спокойно и решително. За момент галските карникси бяха забравени. Шегите на Коракс за лайна и пикня бяха повдигнали духа на войниците, с възхищение си помисли Квинт. Центурионът беше успял да накара хората си да се чувстват изплашени, без да изпадат в паника. А за това се искаше истинско майсторство.
— Готови ли сте да одерете кожите на отрепките на Ханибал, момчета? — извика Коракс.
Квинт облиза устни, стисна здраво копието си и кимна отсечено на Урцей.
— Да, командире! — в един глас извикаха те.
Викът им беше подет от цялата манипула.
Ханон отново се почеса по врата; чувстваше се сварен от жегата, безсилен и раздразнителен. Не можеше да види лековъоръжените войници — балеарските прашкари, либийците с метателните копия и иберийските цетрати — но въздухът беше изпълнен с техните викове, крясъци и дюдюкане. Звуците си съперничеха със свистенето на хилядите запратени по врага камъни и непрекъснатия рев на галските карникси. Ханон ненавиждаше воя им, от който главата му се пръскаше. Но пък щом въздействаше така на него, можеше само да си представя как действа на римляните, мнозина от които несъмнено помнеха галските тръби от Требия и Тразименското езеро. „Нека треперят тия псета — помисли си. — Ще им дадем да разберат“. Копнееше битката най-сетне да започне. Стоенето на едно място под лятното слънце беше истинско изтезание. Не точно изтезание, помисли си той и докосна белега си. Просто горещо и цепещо главата, нищо повече. Помъчи се да потисне нетърпението си. Пехотата и конницата нямаше да се включат още доста време, а той и останалите фаланги щяха да се включат едва след това.
Либийците бяха разделени по фланговете на армията. Отрядът на Ханон беше построен в тясна, но дълбока формация зад левия край на галите и иберийците, обърнат напред. Той беше част от група фаланги, може би общо пет хиляди души; още толкова бяха разположени по същия начин на другия фланг. И двете групи оставаха невидими за римляните. Това означаваше, че Ханон и хората му не виждаха терена между двете войски, от което напрежението ставаше почти нетърпимо. „Оставаме там, където сме. Така ни заповяда Ханибал“, напомни си той. Кожата отново го засърбя и той задърпа нагръдника си напред — безполезно занимание. Бронята се лепна за гърдите му в момента, в който я пусна.
— Нещо не е наред ли, командире? — попита Мут.
— А? О, нищо. Има едно грапаво място на ръба на нагръдника ми. Снощи трябваше да го остържа хубаво.
— До края на деня мястото ще се е разранило — иронично отбеляза Мут.
— Знам — озъби му се Ханон.
— Свали го, командире. — Мут затършува в торбата си и с доволна усмивка извади малка пила. — Веднага ще се погрижа за това.
— Не мога. — Ханон посочи редиците мъже от двете им страни и конниците, всички очакващи заповед за настъпление. — Може да тръгнем всеки момент.
— Още доста време няма да мръднем оттук, командире — търпеливо отвърна Мут. — Да го направим сега, докато имаме възможност.