„Прав е“, помисли си Ханон. Лековъоръжените войници бяха пуснати напред току-що. Истинската битка щеше да започне след часове, а по залез-слънце кожата на гърдите му щеше да е разранена и кървяща. „Ако оцелея дотогава…“
— Добре. — Ханон излезе от строя и остави щита си на горещата земя, после шлема и меча си. Мут застана до него и разкопча ремъците, които държаха предната и задната половина на нагръдника. Ханон се освободи от тежкия метал и въздъхна с удоволствие, когато топлият въздух лъхна подгизналата му от пот туника. — Богове, колко е приятно. — Подаде нагръдника на Мут, който намери с палец стърчащото място и тутакси се захвана за работа. Ханон използва възможността да се разходи пред редиците на хората си, като бъбреше и разменяше шеги с тях.
— Можем ли и ние да свалим ризниците, командире? — попита ухилено един войник.
През фалангата премина вълна смях.
— Иска ми се да можехте — отвърна Ханон. — Ханибал обаче няма да е доволен. Най-много мога да ви разреша да свалите шлемовете.
Мъжът го погледна печално.
— Пийни вода и хапни, ако имаш какво — посъветва го Ханон и продължи нататък.
— Раздаваш го леко, а, братко? — Както винаги, тонът на Сафон беше подигравателен.
Ханон стисна зъби и се обърна. Бостар и баща му бяха на другия фланг — Малх командваше всички фаланги там. Кутин, който беше начело на техния фланг, беше разположил фалангата си няколко отряда вляво от Ханон. Нищо чудно, че брат му се беше появил.
— Бих могъл да кажа същото и за теб, задето си напуснал позицията си.
Сафон не обърна внимание на коментара му.
— Изглеждаш така, сякаш си тръгнал на разходка. Къде е нагръдникът ти? И мечът?
— Не е твоя работа — рязко отвърна Ханон.
— Ама че си раздразнителен! Да не си слънчасал?
Ханон преглътна ругатнята си.
— Ела да поговорим. — Той се отдалечи от хората си в посока към конницата. Брат му го последва с повдигнати вежди. — Няма да позволя такива глупости — изръмжа Ханон. — Може и да не ти харесва, може и да си пръв приятел с Магон, но двамата с теб сме равни по ранг. Не че не сме водили този разговор и преди. Вече не съм момче, така че престани да се държиш снизходително. И не ми харесва да пускаш саркастични забележки пред хората ми.
Последва кратко мълчание.
— Прав си — каза Сафон. — Извинявай.
Доволен, но и доста нащрек от реакцията му, Ханон се вгледа в лицето му за някаква следа от лицемерие. Не видя нищо такова.
— Добре. — Той протегна ръка. Сафон я пое. Внезапно Ханон изпита нуждата да му обясни. — Отвътре на нагръдника ми има грапавина. Жулеше ме. Сега Мут я изглажда с пила.
— И правилно. Подобно нещо може да те разсее в разгара на битката. Би било тъп начин да умреш, нали? Намушкан от легионер, докато се чешеш!
Двамата се разсмяха и напрежението спадна.
— Хората ти готови ли са? — попита Ханон.
— Да. Жадни и гладни. И изгарящи от нетърпение, също като мен. Но чакането ще си заслужава.
Ханон се хвана за увереността в гласа на брат си и попита:
— Мислиш ли, че ще победим?
— Разбира се!
— Аз не съм толкова сигурен, братко. Мнозина от римляните може и да са неопитни, но са почти два пъти повече от нас. Знам, че имаме по-голяма конница, но тя няма много място за маневриране. Ако легионерите пробият центъра, каквото и да правим, все тая.
— А сега ти ме чуй. — Тонът на Сафон беше твърд и в същото време необичайно дружелюбен. — Следвам Ханибал от много повече време от теб. Сагунт изглеждаше невъзможен за превземане, но го направихме. Само безумец би си помислил, че десетки хиляди войници ще преминат от Иберия в Галия и после през Алпите в Италия, но Ханибал го направи. След преминаването на планините войската ни беше на парчета, но той въпреки това разгроми римляните при Тицин, а после и при Требия. Там и при Тразименското езеро ти видя на какво е способен. Нашият генерал е интелигентен, целеустремен и велик тактик. Лично аз смятам, че е и гений.
— Така е — съгласи се Ханон. — Той винаги знае какво да направи.
— В края на този ден Ханибал ще е спечелил победа, която ще остане в историята наред с подвизите на Александър. И ти, татко, Бостар и аз ще сме сред онези, които ще я празнуват.
Картината — и споменът — извика усмивка на лицето на Ханон.
— Също като след Требия ли?
— Именно. Рим трябва да плати за всички несправедливости, които е причинил на Картаген. — Сафон вдигна юмрук. — С кръв.
— С кръв! — повтори Ханон.
Слънцето още не беше достигнало зенита, а жегата беше непоносима. Ханон трябваше да си заповяда да не отпива от меха си, който вече беше наполовина празен. Не беше свикнал да не пие като хората си, малцина от които посягаха към своите запаси. Колко време беше минало, откакто Хаздрубал бе повел иберийската и галската конница в атака? Ханон нямаше представа, но имаше чувството, че оттогава сърцето му се е качило в гърлото му. Известно време проточваше врат да погледне над строените отпред редици. Дори да беше в състояние да види какво става отпред — а не беше — облаците прах, вдигани от копитата, скриваха всичко. Това обаче не го спираше да не опитва. Трябваше да прави нещо, за да убие времето, което пълзеше бавно като костенурка.