Погледна стоящия до него Мут.
— Какво става според теб?
Заместникът му сви рамене.
— Кой знае?
На Ханон му идеше да го сграбчи и да го разтърси, но нямаше смисъл.
— Не ти ли пука?
Мут го погледна сериозно.
— Разбира се, че ми пука, командире, но нима мога да помогна на Хаздрубал или на стрелците? Ако не броим молитвите, които вече отправих. Така че е най-добре да чакаме и да не мислим за това. Когато дойде нашият ред, ще ти покажа колко ми пука.
— Знам, че ще го направиш — отвърна малко засрамено Ханон, излезе една крачка от строя и погледна след конницата. — Изглежда, Хаздрубал най-малкото удържа римската конница, защото не я виждам никаква.
— Точно така, командире.
— Баал Хамон да даде да отблъснат римляните от бойното поле, както иска Ханибал. — Подсвиркване и радостни викове отдясно накараха Ханон да се обърне. Видя как прашкари и въоръжени с метателни копия войници излизат между редиците на галите и иберийците. Войниците пристъпваха възбудено от крак на крак. — Лековъоръжените се връщат! — извика Ханон.
— Така е, командире — малко по-оживено потвърди Мут. — Идва ред на пехотата.
Мут беше прав. Мина известно време преди всички лековъоръжени войници да се върнат, крещящи и ликуващи, че са се изправили срещу много по-многобройните римски велити и са оцелели. После мина още малко време, през което не се случи нищо. Със засилването на жегата напрежението растеше и почти достигна до точката на кипене. От войниците се изтръгна огромна въздишка, когато тръбите засвириха отново и отново един и същи сигнал. Сигнал за настъпление. Чакането беше приключило.
Ханон изпита облекчение. Същата емоция беше изписана и на лицата на повечето войници.
Грохотът на повече от осемдесет хиляди маршируващи легионери беше невероятен. Земята под краката на Ханон трепереше. Стомахът му се сви от страх. Никога не му беше минавало през ума, че може да чуе подобен звук. При Требия той беше внушителен, но се заглушаваше донякъде от хапещия вятър. При Тразименското езеро римляните така и не бяха получили възможност да напреднат като едно цяло. Прииска му се да е на предната линия, за да види картината. „Сигурно ще се посера от ужас“, помисли си иронично — но гледката несъмнено щеше да си заслужава. Същото щеше да се отнася и за галските и иберийските воини, които щяха да направят всичко, за да впечатлят другарите си и Ханибал. И за сблъсъка между двете войски. Богове, какво ли щеше да е? Ханон си пое дълбоко дъх и издиша бавно. „Спокойно. И нашият ред ще дойде. И ние ще блеснем. Ханибал ще се гордее с нас. Картаген ще се гордее с нас. А аз ще си отмъстя за онова, което ми сториха във Виктумула — ако не на Пера, то на всеки римлянин, който доближи меча ми“.
След може би час сблъсъци с лековъоръжените картагенци двайсетте хиляди велити бяха отзовани обратно. Те се бяха изсипали през пролуките между манипулите, като викаха окуражаващо на хастатите и се фукаха колко щети са нанесли. За щастие дадените жертви не бяха много. Възбудата сред легионерите се засили, примесена с нервно очакване. Към боговете се отправяха молитви и обещания. Още хора избраха момента да се изпикаят; неколцина повърнаха изпитата вода. Този път подмятанията бяха малко, а усмивките — още по-малко. Нещата бяха станали сериозни.
Заповедта за настъпление дойде веднага щом и последният велит се изтегли. Легионерите нададоха спонтанен могъщ рев. Никой не трябваше да им казва да заудрят с копията по щитовете си. Вдигна се невероятна глъчка. Коракс и останалите офицери трябваше да разчитат на сигнали с ръце, за да накарат войниците да сгъстят строя и да тръгнат напред. До врага обаче имаше доста разстояние и скоро виковете стихнаха — бойците трябваше да запазят силите си под палещото обедно слънце. Стоенето редом с толкова много други хора в продължение на повече от два часа беше изцеждащо, сякаш си попаднал в претъпкан и прекалено нагорещен калдариум. Жегата беше такава, че подметките на сандалите на Квинт пареха. Туниката му беше потъмняла от пот. Чувстваше, че подплатата на шлема му също е подгизнала. Струйки пот се стичаха по челото към веждите му. Тъй като ръцете му бяха заети с щита и копията, той можеше само да примигва, за да махне солената пот от очите си.