Тръбите на Кутин зазвучаха отново.
— Сгъсти редиците! — извика Ханон.
Излезе от строя, за да гледа как хората му се застават рамо до рамо, с припокриващи се щитове, както бяха тренирали през последните месеци. Почувства се горд, като видя с каква бързина го правят. Отрядът му беше с четирийсетина души по-малко от времето, когато бе поел командването му малко преди Требия. Може и да не ги водеше от Иберия, но вече се чувстваше свързан с тях. Хрумна му безумна идея. Може би времето щеше да е достатъчно, ако действаше бързо. Извади меча си и отиде при войника в левия край на фалангата. Остана доволен, когато видя по-възрастния мъж, който беше с него в нощта, когато бе заловен при Виктумула. „Надежден човек там, където има нужда от такъв“, помисли си и кимна одобрително на ветерана. Той отвърна на жеста, с което предизвика топло чувство у Ханон.
— Минали сте през много премеждия, откакто сте отплавали от Картаген, за да се присъедините към Ханибал в Иберия — извика той. — Сражавали сте се и сте изминали пътя чак до Италия! — Либийците нададоха одобрителни викове и той тръгна бавно пред първата редица, като прокарваше върха на меча си по металните ръбове на щитовете им. — От Картаген до Иберия и през Галия до Италия! И нито веднъж не сте били победени! Гордейте се със себе си! — Одобрителните им викове, свирепите усмивки и блестящите от решимост очи му казаха да продължи. — Днес Ханибал има най-много нужда от вас. Такава, каквато не е имал никога досега! — Беше стигнал до средата на редицата. Тук цялата фаланга можеше да го чуе. Той се обърна и посочи драматично с меча си. Стомахът му се сви. Галите и иберийците вече бягаха. Бяха се пречупили. — Римските кучи синове ще се появят всеки момент. Какво ще правим с тях?
— Смърт на тия шибаняци! — изкрещя Мут с енергия, каквато Ханон никога не беше виждал да показва досега. Той стоеше в десния край на първия ред, където фалангата им се срещаше със съседната.
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! — закрещяха мъжете и заблъскаха щитовете си с мечовете.
Либийците от съседната фаланга тутакси подеха скандирането.
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
Скоро рефренът се поде от цялата линия и заглуши ужасените викове на отстъпващите воини.
Доволен, Ханон се върна на мястото си в първата редица.
Тръбачите на Кутин изсвириха сигнала за настъпление.
С разтуптяно сърце Ханон задържа меча под лявата си подмишница и изтри дясната си длан в туниката. После повтори същото с лявата си ръка.
— НАПРЕД, ХОДОМ! ДРЪЖ СТРОЯ! ПРЕДАЙТЕ НАТАТЪК. — Мут щеше да държи фалангата плътно до другата от дясната им страна.
Бяха изминали двайсетина крачки, когато Ханон видя първия легионер. На около петдесет крачки пред тях римлянинът преследваше един ибериец, който беше захвърлил щита си. Свиреп съсичащ удар разряза плътта на ибериеца от рамото до кръста. Пръсна кръв; човекът падна на земята с пронизителен писък. Легионерът изобщо не спря, а продължи напред, като стъпи върху тялото, без дори да види либийските фаланги. Не ги видяха и другарите му, десетина души, които се бяха втурнали след него. Тръпки побиха Ханон. „Приличаме на тях“, помисли си той. Беше готов да се обзаложи, че Ханибал е помислил дори за тази малка подробност.
Внезапният сигнал да спрат бе изненадващ, но въпреки това Ханон се подчини.
— СТОЙ! На място — изрева той.
— Защо, командире? — попита мъжът от лявата му страна. — Та те ни се тикат право в ръцете!
Отговорът сякаш дойде сам.
— Ще пуснем колкото се може повече псета да влязат в капана.
Войникът се озъби.
— Аха, разбирам. Добър план.
— А сега нито дума. Никакви викове, никакво ликуване. Тишина. Предай нататък.
Войникът се ухили и изпълни каквото му бе наредено. Ханон каза на мъжа от дясната си страна да направи същото. После зачакаха, стиснали оръжията си и скрити буквално пред очите на римляните. Броят на отстъпващите леко намаля и с всеки удар на сърцето на Ханон десетки и десетки легионери се озоваваха пред тях. Скоро станаха стотици. Повече, отколкото можеше да преброи. Ликуващи. Крещящи ругатни и обиди. Окуражавани от офицерите си. Толкова жадни да избиват врага, че бяха забравили за всякакво подобие на ред и строй. Дори не виждаха чакащите от дясната им страна либийци, на по-малко от един хвърлей разстояние. Неколцина хвърлиха погледи към тях, но никой не си даде сметка, че не са техни сънародници. В края на краищата вражеският строй беше пробит!