„Богове — помисли си Ханон. — Това не може да продължи до безкрай. Ще ни видят. Рано или късно ще ни видят“.
Сърцето му отброи няколко десетки удара. Още стотици римляни минаха покрай тях. Толкова много настъпваха през пробива, че някои вече бяха едва ли не на една ръка разстояние от либийските редици.
— Задръж — изсъска Ханон. — Задръж! — „Хайде, Кутин! — изкрещя наум. — Давай шибаната заповед!“
И тогава сигналът дойде. Рязък. Пронизителен. Категоричен.
— НАПРЕД! — изрева Ханон. — СМЪРТ!
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! — закрещяха хората му.
Изминаха десет крачки преди първите римляни да се обърнат и да ги видят. Но дори тогава, докато смъртта настъпваше към тях, те не осъзнаха какво виждат. Едва когато беше толкова близо, че можеше да види белезите от шарка по лицето на най-близкия римлянин, Ханон видя първите признаци на страх сред тях. Видя как ченетата им увисват, как в очите им пламва паника, чу викове: „Спрете! Спрете! Тези не са наши“ и „Назад, момчета, назад!“.
Но вече беше късно. Либийците се нахвърлиха върху незащитения римски фланг като отмъстителни демони. Страхът на Ханон беше пометен от червената пелена на бойната ярост. Виждаше Пера във всяко римско лице. Беше готов да ги избие всичките.
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
— С това темпо ще изблъскаме кучите синове чак до западния бряг — извика Урцей, забави крачка и изтри челото си с ръка. Това остави по лицето му кървави следи, от които заприлича на някакъв облещен безумец.
„Сигурно и аз изглеждам по същия начин“, помисли си Квинт. Не му пукаше. Вече нищо нямаше значение освен това да продължава напред — и да се опитва да остане жив. Впери поглед в бягащите гали и иберийци. Още не можеше да повярва на очите си. Атаката на Сервилий беше проработила като в приказка. Бяха ударили масата гали с дългите копия на триариите на върха на клина. Изненадани от свирепостта на противника, воините бяха отстъпили. Това послужи като достатъчно поощрение за хастатите да се втурнат отново напред. Сражението беше напрегнато, по-жестоко от всичко досега, и галите оказваха свирепа съпротива. Отстъпваха, но без да обръщат гръб към римляните и без да престават да се бият. Бавно, но сигурно легионерите продължиха напред стъпка по стъпка. В тази част от линията, където се намираше Квинт, бяха успели да отблъснат галите най-малко двеста крачки назад. Малко преди това обаче нещата се бяха променили. Квинт не знаеше кое е било последната капка, но мнозина от воините побягнаха. Странно беше колко бързо се разпространява паниката. Все едно гледаше как искра попада върху сухи съчки и пламъците моментално обхващат подпалките. И преди да се усетиш, огънят вече се е разгорял.
— Креспон? Ранен ли си? — Гласът беше на Урцей.
Квинт се върна в реалността.
— Ъ? Не.
— Радвам се да го чуя. — И Урцей му подаде мях.
Квинт отпи голяма глътка, после още една. Водата имаше вкус на промазана кожа и беше топла като кръв, но устата му беше толкова пресъхнала, че не го беше грижа.
— Напред, момчета, напред! Дръжте строя. Принципите и триариите са след нас. — Коракс говореше на други войници, но това нямаше значение. Квинт подхвърли меха на Урцей, който го запуши и отново го метна през рамо. Двамата се спогледаха и решително продължиха напред.
Водени от Сервилий и Коракс, трите манипули продължиха да настъпват като един блок. Беше неизбежно плътният им строй да се наруши, когато ловните инстинкти — и жаждата за кръв — на легионерите надделяха. Малцина бяха командирите, които можеха да удържат хората си в подобни ситуации. Това беше най-лесното време да посечеш врага — когато победената армия понася най-много жертви. Бягащите не се защитаваха. Те често бяха невъоръжени, тъй като захвърляха оръжията и щитовете си, за да могат да се измъкнат по-бързо. Римляните ускориха крачка още повече. Въздухът се изпълни със смразяващи кръвта викове.
Страхът на Квинт се смени с безумен възторг и жажда да убива. Искаше да отмъсти за всичките си другари, които бяха изгубили живота си при Требия и Тразименското езеро. За невинните цивилни от Кампания и другите райони, загинали от ръцете на картагенците. Сечеше и пробождаше, цепеше и мушкаше. Прерязваше сухожилия, разсичаше ребра, изкормваше кореми. Обезглави един воин; отсече ръцете на други двама. Кръв оплиска щита му, лицето, дясната му ръка. Не му пукаше. По земята имаше толкова много вътрешности, пикня и лайна, че краката му жвакаха. Квинт не забелязваше. Нямаше нищо достойно и не се изискваха никакви умения да наръгаш човек в гърба, но и това беше без значение. Квинт избиваше, докато гладиусът му не се затъпи и нащърби, а мускулите не го заболяха от еднообразните движения.