Осъзнаването дойде като удар в слънчевия сплит на Квинт.
— Затова центърът на армията им беше извит като лък към нас. Било е капан — каза той и усети как страхът отново свива стомаха му. — Командире! Виждаш ли?
— Да — озъби се Коракс. — Ханибал е още по-хитър, отколкото го смятахме. Стройте се, момчета! Битката още не е приключила. Ще дадем на картагенските псета още един урок, преди да подвият опашки и да побягнат завинаги. И ще го направим! Roma victrix!
Хастатите отвърнаха с дрезгав вик, но гърлата им бяха твърде пресъхнали, за да го продължат дълго. В следващия момент, сякаш за да опровергаят думите на центуриона, карниксите отново надигнаха ужасяващата си врява. Раменете на някои войници видимо се напрегнаха от отвратителния звук. Квинт стисна зъби. Беше започнал да ненавижда тези инструменти — и да се страхува от тях. И ревът на карниксите не беше единственият. Колкото и невероятно да изглеждаше, неколцина гали без никакви дрехи излязоха от редиците на другарите си и повториха заплашителното си представление, което бяха изпълнили преди началото на битката — удряха се в гърдите, размахваха мечове и гениталии към легионерите. Оскърбленията им бяха съвсем ясни. Само допреди малко те бяха отстъпвали. А сега сякаш изгаряха от нетърпение да подновят боя. Изпълнението определено подейства на онези, които все още бягаха. Квинт видя как някои от тях спряха, погледнаха ги и се обърнаха отново срещу римляните. Отначало бяха само единици, но с всеки миг все повече и повече воини се присъединяваха към тях. Квинт затвори за момент очи, за да се опита да проумее всичко това.
Галското отстъпление не просто беше спряло. А се беше обърнало. Те отново атакуваха.
Квинт се чувстваше уморен като никога. Искаше му се галите да изчезнат, макар да знаеше, че това са празни мечти. Изгаряше от желание просто да легне, да махне тежестта от натежалите си крака, да се разкара от проклетото слънце, дори да заспи. Но нямаше начин това да се случи. Дълбоко в себе си знаеше, че битката, през която бяха минали току-що, ще е нищо в сравнение с тази, която предстоеше. Войниците, които атакуваха фланговете им — най-вероятно либийци, сред които може би и Ханон? — несъмнено бяха свежи. Отпочинали. Жадни за бой. Умът му се изпълни с нови съмнения. Той погледна с ненавист слънцето — искаше му се да се беше спуснало по-ниско над хоризонта. Колко хиляди римляни щяха да загинат, преди да е залязло? Дали той и другарите му щяха да са сред тях? Баща му? Гай? Калатин? И — което беше най-важно — дали победата беше толкова сигурна, колкото бе изглеждала в началото на деня?
Вече не беше сигурен. В нищо.
Ханон никога не си беше представял, че планът на Ханибал ще проработи толкова добре. Но ето че това беше станало и възхищението му към генерала се засили още повече. Римляните бяха захапали стръвта и я бяха налапали цялата. И ето че сега настъплението им беше спряло напълно. Легионерите пред очите му до един изглеждаха ужасени, изтощени и объркани. Ханон предполагаше, че същото се отнася и за онези, озовали се срещу либийците на баща му на другия фланг. Изглежда, че галите и иберийците също се бяха прегрупирали и строили отново, защото отдясно, където бяха отстъпили воините, се чуваха звуци от битка. Римляните трябваше да са притиснати и в гръб, възторжено си помисли той; в противен случай вече щяха да бягат. Това означаваше, че Хаздрубал и Махарбал са излезли победители в кавалерийския сблъсък и сега конниците им тормозят тила на римската войска. Тази мисъл го въодушеви още повече. Нищо не ужасяваше пехотата повече от дисциплинирана конна атака. С периферното си зрение със задоволство видя как хората му пристъпват нетърпеливо от крак на крак. Само преди малко ги беше спрял, за да си починат и да пийнат по глътка вода. Това беше напълно логично — римляните нямаше къде да отидат. Войниците му обаче вече бяха готови да подновят битката. А това можеше да вещае само добри неща.
Легионерите пред тях нямаха копия за мятане и дисциплината им бързо рухваше. Всеки път, когато Ханон повеждаше фалангата си напред, повечето от тях изпадаха в паника и се опитваха да побягнат. Това вече не беше битка. Убиването на мъже, които са ти обърнали гръб, беше просто клане. Но трябваше да бъде направено, помисли си Ханон. Рим не разбираше от дипломация. Грубата сила беше единственият начин да си научи урока. А и не всички легионери се бяха предали. От други части на бойното поле продължаваха да долитат звуци на ожесточени сблъсъци. Ако другарите им тук вземеха пример от тях или ако някой офицер повдигнеше духа им, те още щяха да представляват заплаха. Затова трябваше да бъдат премазани. Напълно.