— Готови ли сте да пратите още римляни на оня свят? — извика Ханон.
Войниците му изреваха кръвожадно и настъпиха като един. С високо вдигнати скутуми, над които се виждаха само очите и шлемовете им, с окървавени гладиуси, стърчащи от стената от щитове като отровни шипове на риба. Римляните завикаха уплашено при приближаването им и войниците на Ханон ускориха крачка.
— По-бавно! — извика той. — Запазете силите си за клането. Ще продължи до края на деня.
Онези, които го чуха, се разсмяха като побъркани и на лицата на легионерите се изписа още по-голям ужас. Онези отпред тикаха и блъскаха другарите си отзад, като се мъчеха да се скрият зад тях. Цялата маса легионери се люшна и отстъпи няколко крачки.
Червената пелена започна да се спуска пред очите на Ханон. Колкото и странно да беше, белегът на врата също го засърбя.
— Къде си, Пера? — изрева той. — Пера! Излез да те изкормя, жалък страхливецо!
Никой не му отговори, но един легионер внезапно се втурна право към тях. Без щит, ранен, пръскащ слюнка, той очевидно беше изгубил напълно разсъдъка си. Изобщо не приличаше на Пера, но въпреки това Ханон копнееше римлянинът да атакува него. Той обаче се блъсна в щита на един либиец на десет крачки от него. Два гладиуса го пронизаха през бронята на корема преди да е успял да замахне със собственото си оръжие.
— Тъпо копеле — каза единият от либийците, докато блъскаше умиращия римлянин назад със скутума си.
Вече се намираха само на пет-шест крачки от легионерите. Неколцина от тях се приготвиха за бой, но повечето плачеха като малки деца. Мнозина бяха захвърлили мечовете и щитовете си и обърнали гръб на либийците, си пробиваха път с голи ръце през другарите си. Четири крачки. Две.
— Пера? Идвам, жалко смърдящо лайно такова! — Ханон си избра мишена, легионер с телосложението на Пера. Заби меча си в дясната страна на гърба му, точно под малката му желязна броня. Съпротива, натиск, ръгане — и усети как острието излиза през корема на легионера. Пронизителен писък от болка. За всеки случай Ханон завъртя острието, издърпа го и загледа като омагьосан как кръвта плисна. Коленете на римлянина вече се подгъваха. Ханон го блъсна на земята с щита си и се втурна към масата вражески войници. Въпреки тяхната паника това беше опасен ход. Нямаше кой да го защитава отстрани, но Ханон беше изгубил разсъдъка си. Отново се намираше в килията във Виктумула, окачен да виси на китките си. Пера стоеше пред него, вдигнал нажеженото желязо към лицето му.
На пътя му се изпречи ужасен млад легионер, който вдигна ръце.
— Предавам се! Предавам се!
— Майната ти. — Ханон го наръга в корема — най-лесния начин да убиеш със сигурност някого, изтегли меча си и съсече със странично движение мъжа до него. Усети как някой го блъска отзад, изруга и се опита да се обърне и да убие човека зад себе си. Червената мъгла се разпръсна за момент, колкото да разпознае Мут и да спре замаха си. Двамата се сражаваха свирепо рамо до рамо известно време, като убиха и раниха десетина римляни. Нямаше съпротива. Все едно колеха агнета. Спряха едва когато легионерите пред тях успяха да се откъснат и да побягнат. Ханон понечи да се втурне след тях, но Мут се изпречи на пътя му.
— Махай се! — озъби му се Ханон.
Мут не помръдна.
— Ще те убият, командире.
Увереността в гласа му стигна до съзнанието на Ханон и той примигна.
— Искаш да разгромиш напълно римляните, нали, командире?
— Естествено, че искам!
— В такъв случай не си хвърляй живота напразно. Запази спокойствие. Дръж под око бойците. Атакуваме, оттегляме се, атакуваме отново. Точно както правехме досега. Просто е. — Мут се дръпна настрани.
— Прав си. — Ханон си пое дълбоко дъх и успя да се овладее донякъде. Мускулите му трепереха от умора. — Кажи на хората да спрат. Да пийнат вода и да починат.
Мут го погледна одобрително.
— Слушам, командире.
И продължиха в същия дух часове наред. Действията им се превърнаха в смахната рутина. Като се изключеха фалангите от двете му страни, Ханон не знаеше как се справят другите отряди. Предполагаше, че горе-долу по същия начин. Отдръпване, прегрупиране, грижи за ранените. Глътка вода или вино, ако има. Почивка. Някои вадеха храна, която бяха скрили в пазвите си, и я споделяха с околните. И всички точеха мечовете си, разбира се — те бързо се затъпяваха от ръгане и разсичане на човешка плът.
Веднъж някакъв старши офицер, може би трибун, се опита да поведе контраатака, докато Ханон и хората му почиваха, но вялото начинание бързо приключи, когато Мут го съсече. През останалото време римляните като че ли само имитираха поведението на либийците. В това нямаше нищо чудно, помисли си Ханон, докато ги гледаше по време на една почивка; това беше единственото време, в което не ги избиваха. Някои легионери все още се биеха, когато той и хората му атакуваха; един или два пъти либийците му дори бяха изтласкани малко назад. Като цяло обаче римляните бяха престанали да се съпротивляват. С мътни погледи, изпаднали в ступор, слънчасали, те просто чакаха смъртта да ги отнесе, досущ като говеда или овце в някоя касапница. На Ханон не му беше хрумвало досега, но се запита дали неговите хора — дали армията — ще успеят да избият до крак легионерите преди падането на нощта или преди изтощението да надделее.