След неувереността, с която беше започнал денят, изглеждаше почти невъзможно да проумеят унищожаването на такава огромна римска войска. Ханон отправи благодарности към любимите си богове, но се постара да укроти ликуването си. Много от враговете продължаваха да се бият. Сражението не беше приключило и нямаше да приключи до залез-слънце. Трябваше да запази преценката си за вечерта. А дотогава той и хората му имаха работа за вършене.
Да избиват още римляни.
На Квинт му се струваше, че изправените срещу тях гали и иберийци са различни от онези, които се бяха огънали и бяха побягнали по-рано през деня. Въпреки жегата, прахта и слънцето воините бяха заредени с нов ентусиазъм да се бият. Той се бе появил, откакто картагенците се нахвърлиха върху фланговете им. Благодарение на усилията им римското настъпление беше спряло напълно.
Фронталните атаки на воините не продължаваха дълго, но въпреки това бяха убийствени. Въпреки усилията на Сервилий и Коракс всяка от тях завършваше с мъртви хастати. Понякога само по няколко, но често десетки или повече. С всяка следваща атака бойният дух на римляните падаше. Виковете на ранените, които лежаха пред — бяха се отказали да извличат онези, които очевидно щяха да умрат — и зад тях, също не помагаха. Един хастат цивреше за майка си толкова дълго, че Квинт лично щеше да го довърши, ако нещастникът не лежеше толкова близо до врага.
Добре че галите се изтегляха бързо, иначе римляните вече щяха да са се пречупили. Врагът също беше уморен до смърт, което означаваше, че не можеше да се възползва от преимуществото си, което несъмнено биха желали водачите му. Това не носеше особена утеха на Квинт и другарите му, от които бяха останали не повече от деветдесет души. Както можеше да се очаква, Мацерион беше един от тях. Нямаше значение, че картагенските войници трябваше да спират редовно, за да почиват. Римляните бяха обкръжени като риби, попаднали в мрежа. И бавно, но сигурно тази мрежа се затягаше и биваше изтегляна към лодката. Квинт беше изгубил всякаква представа за време, но предполагаше, че трябва да е средата на следобеда. Безмилостният ослепителен диск на слънцето все още беше високо в небето, което означаваше, че сражението продължава от поне шест часа. Конната битка беше спечелена от Ханибал — трябваше да е така, иначе тилът на картагенците вече трябваше да е подложен на атака. Това щеше да сложи край на изпитанията им. Сега им оставаше или да пробият вражеските редици, или да загинат. Квинт се огледа и разбра, че мнозина от другарите му ще направят второто. Същото се отнасяше и за него и Урцей, ако нещо не се променеше. Смътно се запита в коя ли част на бойното поле се намира Ханон и дали и той ще остане жив до края на деня. Неговото оцеляване изглеждаше много по-вероятно от това на Квинт.
— Пак идват — изграчи Урцей.
Другарите им засипаха ругатни. Мнозина започнаха да се молят. Колкото и невероятно да изглеждаше след количествата пролята пот, един хастат побърза да се изпикае.
— Къде е Коракс? — попита някой. Никой не му отговори и над групата се възцари униние.
Квинт се намръщи, вдигна очукания си щит и се опита да спре треперенето на дясната си ръка.
— Виждал ли си го? — изсъска той на Урцей.
— От известно време не. Дано да е жив.
— Дано — повтори Север.
„Някой трябва да поеме командването — помисли си Квинт. — И то бързо“.
— Сгъсти строя! — извика той. — Който има копие, да е готов да хвърля по моя заповед. — Изпита облекчение, че никой не възрази. Войниците се подчиниха, несъмнено доволни, че има кой да им дава нареждания.
Галите вече не тичаха към хастатите. А просто вървяха. Някои крещяха бойни викове, но повечето мълчаха. Гърлата им бяха пресъхнали като тези на римляните. Дори онези, които надуваха карниксите, се бяха отказали. Врявата на битката се вдигаше навсякъде около тях, но в техния странен оазис беше странно тихо. Квинт реши, че е още по-лошо да се изправиш срещу притихнали диваци. Те винаги атакуваха, като крещяха с пълно гърло. Сега мълчанието им изглеждаше още по-зловещо.