— Мамка му. Останем ли тук, ще ни го начукат. Отстъпвайте.
Квинт примигна.
— Командире?
— Чу ме, войнико. — Гласът на Коракс изплющя като камшик. — Отстъпвайте, момчета. Дръжте строя. Вървете назад бавно, стъпка по стъпка. Действайте!
Хастатите не се нуждаеха от повече подканване. Като хвърляха боязливи погледи към врага, те отстъпиха назад пет, десет, петнайсет крачки. Налагаше се да прекрачват собствените си ранени, което беше съкрушително. Окървавени ръце се протягаха към тях. Умоляващи гласове изпълваха ушите им. „Не ме оставяйте! Не ме…“ „Мамо. Мамо!“, „Боли. Ужасно боли…“. Квинт видя как доста войници нанасят бързи удари с гладиусите си. Той самият направи същото, но не успя да погледне изпълнените с ужас очи на хастата, на чийто живот сложи край. Когато отстъпиха на около четирийсет крачки, Коракс им нареди да спрат.
— Няма да тръгнат след нас — с надежда каза Квинт, като хвърляше погледи към врага.
— Няма. Ханибал се е махнал, виж. Трябва да обикаля хората си и да ги подбужда да продължат атаката си.
За първи път Квинт чу умора в гласа на Коракс. Паниката пламна в корема му, но се смени с облекчение, когато се огледа. Центурионът все още беше стиснал решително зъби.
— Справи се добре.
— Командире?
— Връщах се, но бях твърде далеч, за да направя каквото и да било, когато видях, че врагът се кани да атакува. Редиците се колебаеха, докато ти не пое командването. Добра работа.
Лицето на Квинт, и без това зачервено от битката и слънцето, се изчерви още повече.
— Благодаря, командире.
Коракс кимна отсечено.
— Отидох да се посъветвам със Сервилий дали да не организираме контраатака, но го заварих да умира. Редиците му се разпаднаха напълно. Извадих късмет, че се измъкнах жив. — Гласът му беше твърд и безизразен.
Квинт се насили да зададе въпроса, който го тормозеше.
— Битката е изгубена, нали?
В отговор получи мълчание, което казваше много.
— Да, изгубена е — най-сетне рече Коракс. — Ханибал е истински гений, щом успя да направи това. Проклет да е! Само боговете знаят колко хора ще умрат преди залез-слънце.
Квинт погледна Урцей и видя в очите му безнадеждността, която чувстваше и самият той. Измъкването от галите не означаваше почти нищо, щом бяха обкръжени.
— Какво ще правим, командире?
— Ще избягваме сблъсъци с врага. Ще съберем още хора. После ще потърсим слабо място в редиците им и ще го пробием. Ще продължим към реката и лагера. Ако не можем да удържим него, ще отстъпим на север.
Задачата изглеждаше по-трудна и от изкачването на най-високия връх на Алпите насред зима, но Квинт се чу как се съгласява, също като Урцей. Докато Коракс казваше плана си на останалите хастати, никой не възрази, особено Мацерион. Квинт не беше изненадан. Центурионът отдавна се ползваше с доверието им, не на последно място заради битката при Тразименското езеро, когато ги беше повел през либийските фаланги, но също и при последвалите премеждия и несгоди. А и без това нямаха друг избор, освен да чакат да бъдат избити от картагенците. Ако се съдеше по замаяните изражения на легионерите наоколо, това щеше да се случи с мнозина от тях, но за Квинт подобно нещо не беше никакъв избор. „Може и да съм уморен — помисли си той. — Може да съм победен. Но не съм шибана овца, която просто стои и чака да ѝ прережат гърлото“.
Предчувствието на Ханон, че хората му ще се уморят твърде много, за да убиват, се оказа правилно. Когато небето премина през всички възможни нюанси на розово и червено преди зашеметяващия залез, повечето от либийците му бяха като пияни. Залитаха, когато им заповядваше да настъпят, и едва успяваха да вдигнат щитовете и копията си, та какво оставаше да убиват още римляни. При едно от последните настъпления Ханон изгуби неколцина войници, когато отчаяни легионери видяха умората им и се нахвърлиха върху тях. Беше безсмислено да губи ценни мъже по подобен начин и затова той се принуди да изтегли повече от половината си фаланга от боя. Това остави голяма дупка в неговата част на строя и както можеше да се очаква, легионерите започнаха да се измъкват. Без оръжия и щитове, уплашени и разгромени, те се изнизваха в сгъстяващия се сумрак като бити кучета. Либийците ги гледаха, без да са в състояние да им попречат. Когато покрай тях мина най-голямата дотогава група, Ханон се изплю безсилно. Помисли дали да не се впусне да ги преследва, но знаеше, че това ще е прекалено за изтощените му войници. Освен това по-лесните цели — легионерите, които не бяха побягнали — си оставаха наблизо.