А дори те представляваха проблем.
Светлината в небето гаснеше бързо. Грабливите птици, които бяха кръжали цял ден над бойното поле, бяха изчезнали. Дори вятърът беше утихнал и облаците прах донякъде се слягаха. Скоро щеше да стане прекалено тъмно, за да могат да направят нещо друго освен да се изтеглят. Врявата на битката беше намаляла. Основните звуци бяха писъците на ранените и стоновете на умиращите. Ханон никога не се беше чувствал толкова уморен; можеше да се бие съвсем малко време, преди да му се наложи да спре за почивка. Но въпреки всичко това безумието на битката продължаваше да го владее. „Ще успеем да атакуваме още един-два пъти най-близките легионери — каза си той. — Ще избием още врагове. Може и Пера да е сред тях“.
Тръгна пред редиците, като призоваваше хората си за още един могъщ напън. Те мърмореха; чу как неколцина изругаха под нос. Но въпреки това се изправиха отново и се строиха в неравни редици. Бяха около седемдесет; останалите се бяха проснали на подгизналата от кръв земя, без да ги е грижа за нищо на света. Сякаш за първи път Ханон забеляза, че десните ръце на всички са покрити до лакътя със съсирена кръв. Щитовете им сякаш бяха топнати в алена боя. Лицата и шлемовете им бяха покрити с кървави пръски; същото се отнасяше за краката и сандалите. Бяха буквално покрити с кръв от главата до петите. Алени демони. Създания от отвъдния свят. „Сигурно и аз изглеждам така“, помисли си Ханон и за момент изпита отвращение. Нищо чудно, че римляните се ужасяваха, когато се приближаваха към тях.
— Това последната атака ли ще е, командире? — попита Мут.
Ханон го погледна раздразнено.
— Не, нямам такива планове.
— Не мисля, че много от бойците ще издържат, командире. Погледни ги.
Ханон с неохота отново погледна хората си. Мнозина се бяха подпрели на скутумите си, за да се задържат на крака. Погледът му се насочи към най-близките римляни, скупчена маса от стотина легионери под командването на ранен центурион.
— Не мога да им позволя да се измъкнат — упорито каза той. — Това няма да стане.
— Една последна атака, командире. Продължиш ли, ще започнеш да избиваш собствените си хора.
На Ханон не му се искаше да го признае, но Мут беше прав. Дори той, неговият заместник, който можеше да върви цял ден, без да се изпоти, изглеждаше грохнал. Положението беше такова, че дори Ханибал не можеше да го укори, че е спрял настъплението.
— Добре. Но искам онзи центурион мъртъв, преди да се изтеглим. Останалите ще се пречупят веднага щом той падне.
— Разбрано, командире. Мисля, че ще успеем да го направим. — Белите зъби на Мут проблеснаха на червеното му от кръв лице. — След това мисля, че спокойно можем да приемем, че сме победили. Нали?
— Щом казваш. Дори шибаните римляни трябва да признаят поражението си след това клане. Почти цялата им армия е затрита.
— Страшно приятно е да чуеш подобно нещо произнесено на глас, командире.
— Определено. — За първи път Ханон си позволи да се наслади на чувството за триумф. Единственото, което му трябваше, за да бъде денят идеален, беше да научи, че баща му и братята му — дори Сафон — са оцелели. Малко вероятно беше да ги намери тази вечер, но можеше да ги потърси на сутринта. И да отпразнуват заедно победата на Ханибал.
— Готов ли си, командире? — попита Мут.
— Да.
Ханон загледа как Мут отново строява либийците в плътна редица.
— Още един напън и приключваме, момчета — викна той. — Една жълтица за онзи, който ми даде шлема на онзи центурион.
Гърлата на войниците бяха пресъхнали, но въпреки това те изръмжаха одобрително. Един дори намери сили да заудря отново с меча по щита си. Ритъмът се оказа заразен. Неколцина го последваха и Ханон се разсмя, когато римската редица — доколкото можеше да се нарече така — отстъпи крачка назад. Стоящият отпред центурион започна да сипе ругатни по войниците от задните редици, които явно също бяха започнали да отстъпват.
— Огъват се! Един удар и ще се пречупят! Чухте ли ме?
Колкото и да не беше за вярване, войниците му нададоха ликуващи викове.
— ХА-НИ-БАЛ! — изкрещя Мут.
— ХА-НИ-БАЛ! — подеха войниците.
Този път дори центурионът не успя да задържи легионерите. Те се обърнаха и побягнаха.
Като виеха като вълци, Ханон и хората му ги подгониха в настъпващата нощ.
Коракс хвърли само един поглед на войниците в лагера и нареди на хората си да обърнат кръгом. Имаше протести. Беше почти тъмно. След кратка, но коварна атака бяха успели да се измъкнат от обръча картагенци, които и в този момент избиваха другарите им. След това бяха преминали Ауфидий и бяха продължили със залитане към лагера в сгъстяващия се мрак.