— Направихме достатъчно, командире — каза един.
— Краката не ни държат, командире — добави друг.
— Гугите няма да ни преследват през нощта, командире — включи се Урцей.
Квинт, който се олюляваше от умора, се канеше да се съгласи, но задържа езика зад зъбите си, когато чу отговора на Коракс.
— Ако искате, останете, червеи такива, но да няма изненадани, ако конницата им се появи на сутринта. Не си мислете, че няма да дойде! Ханибал ще иска да установи контрол над целия район. Ако продължим сега, ще сме се отдалечили на мили по зазоряване. Тогава ще можете да почивате. И да заспите спокойни, че няма да се събудите с вражеско копие в корема.
И центурионът тръгна, без дори да поглежда колцина го следват. Квинт и Урцей се спогледаха примирено и тръгнаха след него. Коракс беше прав. Какво бяха няколко часа марш в сравнение със смъртта? Всички с изключение на шестима последваха примера им — общо малко над трийсет хастати. За огромно раздразнение на Квинт, Мацерион не беше сред останалите в лагера. Русокосият беше преминал невредим през сражението и като че ли нищо не беше в състояние да отърве Квинт от него.
Преходът на лунна светлина можеше да мине едва ли не за приятен — видимостта беше добра и жегата беше намаляла. Въпреки това, изпълнени с ужас, че могат да ги преследват, повечето войници подскачаха при всеки нощен звук, от всяко шумолене на вятъра в клоните и виждаха картагенски войници зад всеки храст. Всички бяха уморени до смърт. Изгорели от слънцето. Прегладнели — през кратката почивка, която им бе дал Коракс, бяха успели да хапнат само по няколко залъка. Но най-вече легионерите бяха напълно шокирани от участта, сполетяла тях и цялата армия. Беше се случило невъзможното.
Ханибал и войниците му бяха разгромили — по-скоро изклали — осем легиона заедно с тяхната конница и социите. Почти цялата военна сила на Републиката беше заличена от лицето на земята за един ден, при това от значително по-малобройна войска.
Нямаше разговори. Всички скърбяха за падналите си другари. Квинт съжаляваше, че Север и толкова много други от отряда му бяха загинали, но молитвите му за тях бяха кратки. Вместо това той се молеше на боговете баща му, Калатин и Гай — ако беше бил тук — да са оцелели. Знаеше, че иска твърде много, но не можеше да предпочете един пред останалите. Денят беше достатъчно жесток и без да му се налага да прави още един избор между черно и бяло.
Минаха часове преди Коракс да реши, че са се отдалечили достатъчно от бойното поле. Като се ориентираше по звездите, той ги беше повел на северозапад към ниските хълмове, на които беше разположен Канусиум. Не стигнаха до самия град, но според центуриона той не можеше да е много далече. На сутринта щяха да намерят защита зад стените му.
— А сега поспете, момчета. Заслужили сте го — сериозно рече Коракс. — Гордея се с начина, по който се сражавахте днес.
Квинт повдигна вежда към Урцей, който се ухили. Думите на центуриона повдигнаха духовете и на останалите. Похвалите му бяха толкова редки, че човек нямаше как да не им се наслади.
Коракс пое първата стража и седна на една скала наблизо с меча и щита си. Изтощените хастати буквално изпопадаха, без да ги е грижа за неравната земя и че нямат одеяла. Квинт и Урцей легнаха един до друг под клоните на голям дъб. Заспаха в мига, в който главите им се отпуснаха на топлата земя.
Квинт сънува кръв. Цяла равнина, подгизнала в кръв, с хълмове от едната страна, подобна на мястото, на което се бяха сражавали през деня. Сред ужасното алено море бяха разпръснати безброй малки острови. За свое отвращение и ужас видя, че те не са от пръст или скали, а от трупове. Някои очевидно бяха на гали, иберийци и нумидийци, но повечето бяха от телата на легионери. Мъже, умрели от ужасна смърт. Обезобразени, с изсипани от коремите им вътрешности. Плътта им беше покрита със зеещи рани от главата до петите — рани, които водеха до бавна, мъчителна смърт. Увиснали ченета, подаващи се лилави подути езици. Всяка кухина беше пълна с червеи — очи, уста, рани; и в същото време израженията на лицата се виждаха ясно. Презрителни, обвинителни, изпълнени с омраза. Сякаш питаха — как оцеля ти, след като ние не успяхме? „Не знам — изкрещя им в отговор Квинт. — Трябваше да съм умрял десетки пъти“.
Плувнал в пот, с разтуптяно сърце, той рязко се събуди и седна.
Движението спаси живота му. Някаква ръка затисна устата му, но кинжалът, който трябваше да пререже гърлото му, изсъска покрай ухото му и се заби в земята. Очите му се стрелнаха нагоре към нападателя. Мацерион — приклекнал до него, с изкривени в злобна усмивка устни. Кой друг би могъл да бъде? Русокосият мъж дръпна ножа си и го извади от земята. Оръжието отново се вдигна високо. Вече напълно буден, Квинт сграбчи ръката му. Двамата започнаха да се борят за кинжала — единият се мъчеше да го задържи там, където беше, а другият да го забие във врага си. За няколко мига и двамата не помръднаха. Квинт се мъчеше да ухапе другата ръка на Мацерион, но зъбите му се плъзгаха по дланта. Той завъртя крака в опит да се измъкне от хватката, но русокосият просто се наведе и на практика го прикова към земята.