Видя труповете на коне там, където се беше състояла конната битка. Ако напрегнеше слух, можеше да чуе цвиленето на някои, които още бяха живи. Догади му се. Конете трябваше да бъдат заклани, а денят щеше да мине в претърсване на полето за останали живи войници от техните и за доубиването на враговете, които още не бяха отишли в Хадес.
Чу писък, който рязко спря. Обърна се наляво. Галски жени избиваха ранени римляни, докато търсеха мъжете си. „Татко! — помисли си той. — Бостар. Сафон“.
Събуди Мут и му нареди да донесат вода от реката и каквато храна успеят да намерят.
— След това започнете да търсите наши, които са все още живи. Донесете ги тук и се погрижете за тях, доколкото можете. По-късно ще ги откараме в лагера.
— А римляните, които още дишат? — попита Мут.
— Знаете какво да правите с тях.
— Слушам, командире. — Мут го погледна проницателно. — Да търсиш семейството си ли отиваш?
— Да.
— Дано боговете да са се погрижили да оцелеят.
Ханон му отвърна с благодарен поглед.
Сафон беше най-близко до фалангата му по време на битката, така че той тръгна най-напред към неговата позиция. Завари брат си да стои до купчина римски трупове и да дава на хората си същите задачи, които той беше дал на своите. На десния му прасец имаше кървава превръзка.
— Ханон! — На лицето на Сафон се появи широка усмивка. — Жив си!
— Радвам се да те видя, братко! — Въпреки всичко станало помежду им сърцето на Ханон се изпълни с радост. Двамата се прегърнаха. — Ранен си. Сериозно ли е?
— Не е толкова зле. — Сафон се намръщи. — Последният шибан римлянин, когото убих, успя да ме пореже, докато падаше. Не биваше да се случва, но бях уморен.
— Всички бяхме уморени накрая — каза Ханон. — Ама че ден, а?
— Името на Ханибал ще влезе в историята с тази победа — каза Сафон.
— Несъмнено — съгласи се Ханон. В неговите очи Ханибал вече беше наистина безпогрешен.
Двамата замълчаха за момент, наслаждавайки се на тази мисъл.
— Виждал ли си татко и Бостар? — попита Ханон.
— Още не, но пратих един войник да ги търси.
— Аз също отивам.
— Ешмун да те води до тях. Кажи ми как са при първа възможност.
— Добре.
Ханон бавно тръгна през бойното поле, като използваше хълмовете за ориентир. Районът, който пресичаше, беше мястото, където се беше сражавала — и умирала — основната маса легионери. На всеки мъртъв картагенец Ханон преброяваше по няколко римляни. Много мъже от двете страни бяха все още живи. Мнозина, дори римляни, вдигаха ръце към него и молеха за вода или да сложи край на страданието им. Стиснал зъби, Ханон продължи напред, без да ги поглежда. Римските трупове го подсетиха за Квинт и Фабриций. Надяваше се заради Аврелия и някогашното си приятелство с Квинт и двамата да са оцелели. Навсякъде имаше иберийци и гали, които явно бяха прекарали нощта на бойното поле. Сега ограбваха труповете. Ако се съдеше по честите викове, наред с това се забавляваха да изтезават живите врагове, на които попадаха. Ханон не одобряваше подобно поведение, но то беше нещо обичайно и затова той се опита да се направи на глух.
След малко стигна до мястото, на което се бяха намирали либийците на другия фланг. Наоколо стояха уморени войници, подаваха си мехове с вода и разговаряха тихо. Ханон почти се затича към първата група.
— Търся Малх. Или Бостар, който командва фаланга.
— Ти трябва да си един от синовете на Малх, командире — каза един либиец, брадат мъж с гърбав нос.
— Да, аз съм Ханон. Е?
— Не съм виждал Малх от вчера, командире, но Бостар преди малко беше тук и разговаря с нашия командир.
Сърцето на Ханон подскочи от радост.
— Къде е той?
— Тръгна натам. — Войникът посочи наляво. — Там беше фалангата на Малх. На стотина крачки оттук.
Ханон се зарадва. Щеше едновременно да види и баща си, и брат си.
— Благодаря.
Тръгна с цялата бързина, на която бяха способни уморените му крака. Богове, с какво нетърпение очакваше да се напие довечера с Бостар. И със Сафон. След такъв паметен ден дори баща им може би щеше да загърби обичайната си сдържаност и да се присъедини към тях.