Очакването на завръщането му беше истински кошмар. Шумът отвън се засилваше. Чуваше се дори когато в небето проехтяваше поредната гръмотевица. Аврелия чуваше женски писъци, гневни викове на мъже, плач на бебета и рев на мулета. Дори когато дъждът заваля, неземният звук продължи. Аврелия имаше чувството, че чува звуци от царството на Хадес. Цялата настръхна и не можеше да успокои Публий, колкото и да се опитваше. Той отказваше да суче; никакви песнички не помагаха и бебето само плачеше. Накрая тя го понесе през перистила около двора. Това донякъде помогна.
Някой заблъска по вратата с такава сила, че Аврелия едва не подскочи. Гласът на Луций я успокои, че не е дошъл някакъв демон да ги отнесе, но въпреки това стомахът ѝ се сви, докато Статилий тичаше да отвори на господаря си. Луций влезе. Беше вир-вода и пребледнял.
Аврелия тръгна да го посрещне, понесла Публий, който за щастие се беше умълчал. В гърлото ѝ се надигна жлъч, но тя успя да я преглътне. Никой от двамата не проговори, докато се приближаваха един към друг. Когато стигна до Луций, Аврелия видя, че той плаче.
— Изгубили са, нали? — попита тя, изричайки немислимото, което се въртеше в главата ѝ от самото начало на врявата. — Ханибал е спечелил.
Луций кимна отнесено, сякаш беше упоен.
Ако не държеше Публий, Аврелия сигурно щеше да се свлече на земята. „Успокой се. Трябва да си спокойна“, каза си.
— Как е станало?
— Малко след изгрев при портите пристигнали двама вестоносци с вест за магистратите. След срещата било направено изявление на форума. Носеха се какви ли не слухове, но успях да говоря с един познат служител. Той е здравомислещ, така че разказът му е толкова надежден, колкото може да се очаква. Преди два дни било ред на Варон да командва армията. Той бил твърдо решен да започне битката, макар че Павел искал да изчака, докато не намерят по-добро място. — Луций говореше някак монотонно. — Варон прекосил река Ауфидий и строил легионите в огромен блок. Армията на Ханибал се строила срещу него. Войниците ни настъпили към центъра на вражеската линия, а конницата подсигурявала фланговете. Намерението на Варон било да смаже гугите с един решителен удар и после да унищожи разбитите им останки. Задачата на конницата била да удържи фланговете. Само че всичко се объркало. Конницата на Ханибал атакувала и от двете страни. Почти веднага обърнали гражданската конница в бягство, докато социите затънали в битка с онези демонични нумидийци. Численото превъзходство на пехотата ни било толкова голямо, че това не би трябвало да има никакво значение. На теория. Проблемът бил, че Ханибал имал план, който Варон не видял. Най-слабите му части били разположени в центъра във формация, която била леко извита към нашите войници. Когато сражението започнало, врагът постепенно бил отблъснат назад. Но щом легионерите се изравнили с останалите му хора, Ханибал наредил на двете си крила — които били съставени от либийските му ветерани — да обърнат и да атакуват легионите по фланговете. В същото време основната част от конницата му ни атакувала в гръб.
Аврелия изстина.
— А къде са били конниците ни? И по-точно гражданите?
— Обърнати в бягство или избити. — Той я погледна в очите. — Съжалявам, Аврелия.
„Татко! Гай!“ Аврелия трябваше да се облегне на една колона, за да се задържи на крака. Погледът на Луций беше спокоен и ѝ помогна да се овладее.
— Продължавай. Искам да знам всичко. Колко са загинали?
— Никой не знае със сигурност. Един от трибуните пратил конници да съобщят на Сената след залез-слънце. Говори се, че Варон се измъкнал с няколко хиляди души и стигнал до Венусия. Други намерили убежище в Канусиум. Из целия район има групи оцелели. Ще минат дни, преди да се определят загубите.
— Колко са? — отново попита тя.
— Трийсет хиляди, може би повече — тихо отвърна той. — Така смятат вестоносците.
На Аврелия ѝ се зави свят. Сякаш някой я беше ударил в слънчевия сплит.
— Значи и Квинт е мъртъв. — Вече не можеше да контролира емоциите си. Притиснала Публий към себе си, сякаш се страхуваше, че и той може да ѝ бъде отнет, тя се разрида. Бебето също започна да плаче. Луций пристъпи към нея, но Аврелия му махна да се дръпне.
— Как могат боговете да ми причинят това? — изкрещя тя. — Да отнемат наведнъж тримата най-важни мъже в живота ми? Проклети да са за подлостта им! Проклети да са за това, че не се вслушаха в молбите ни!
— Аврелия! Не можеш да говориш такива неща! Думите ти ще ни донесат нещастия — запротестира ужасено Луций.