— Нещастия ли? — изпищя тя. — Какво по-голямо нещастие от това, което ми каза току-що? Това е за боговете! — Тя се изхрачи и плю на пода. И още докато го правеше, съжали. Но вече беше късно.
— Млъкни, жено! Овладей се, или ще се наложи аз да те спра. — Вените на врата на Луций изпъкнаха като пурпурни върви. — Чу ли ме?
Аврелия се стресна и прошепна:
— Да.
— Марш вътре! Грижи се за сина ми. Това ти е работата, а не да призоваваш гнева на боговете върху това семейство и този дом.
Разплакана, Аврелия побягна от яростта му. Що за безумие я беше обладало да изрече такива неща? Тя беше просто жена, осъдена да приема всичко, което ѝ се поднася от всемогъщите богове, било то добро или зло. Отричането им нямаше да промени нищо и може би само щеше да направи положението още по-лошо. Част от нея обаче не спираше да се пита — какво би могло да е по-лошо от това? „Татко е мъртъв. Квинт е мъртъв. Гай е мъртъв. Армията ни е унищожена“. Сега Ханибал можеше да прави каквото си поиска с Републиката.
Публий се размърда в ръцете ѝ и сърцето ѝ се върна в реалността. Той беше тук, по-скъп от всичко друго в живота ѝ. Аврелия започна да умолява боговете за прошка. „Не отнемайте детето ми, моля ви. Простете простъпката ми, защото беше направена от дълбините на отчаянието. Никога повече няма да изрека подобни думи. Ще принеса богати жертви за изкупление“. Продължи да се моли дълго, усилено и по-страстно от всякога.
Едва след като сложи спящия Публий в люлката му се осмели да даде отново воля на мъката си. Лежеше в леглото и ридаеше във възглавницата, искаше ѝ се Луций да дойде и да я утеши. Надеждата ѝ изчезна напълно, след като минаха часове. В един момент влезе Елира, но Аврелия, разгневена, че не е Луций, ѝ се развика да се маха и да не се връща. Мислите за Ханон също не помагаха. Той беше фантазия, която никога повече нямаше да срещне.
Накрая сълзите ѝ пресъхнаха — не защото се чувстваше по-добре, а защото не ѝ останаха повече за проливане. Когато излезе от стаята си, изтощена и със зачервени очи, Статилий ѝ каза, че Луций е излязъл да научи още новини. Плачът и вайкането от улиците бяха намалели, но само малко. Аврелия искаше да отиде на форума, но майордомът ѝ каза, че господарят е заповядал никой да не напуска къщата преди да се е прибрал.
Не ѝ беше останала енергия да не се подчини на заповедта на Луций, нито сила да вика Елира или да поиска да пратят пратеник при майка ѝ. Прибра се в стаята си. Публий се разплака отново. Потънала още по-дълбоко в мъката си, Аврелия се погрижи за него, доколкото можеше. Някъде вътре в себе си знаеше, че грижите за бебето ще ѝ дадат начин да преодолее болката, но това бе слаба утеха. Напълно изтощена, след малко тя заспа, както беше с дрехите си.
Привечер завръщането на Луций я събуди от унеса ѝ, но тя не посмя да излезе. С наострени уши, изпълнена с надежда, накърми бебето и зачака съпруга си да дойде да я види. Той не го направи. Аврелия си помисли, че това незачитане не би трябвало да я нарани. В края на краищата тя не го обичаше. Въпреки това се почувства като прободена с нож. Той беше неин съпруг. Съюзник в момент, в който имаше толкова малко съюзници. Сълзите потекоха отново. Последното, което си помисли преди да заспи пак, беше, че ще се радва, ако не се събуди никога.
Нямаше този късмет. След малко Публий се събуди от колики. Аврелия прекара останалата част от нощта почти в несвяст, като го кърмеше, гушкаше и открадваше по малко сън всеки път, когато той затвореше очи.
Никога досега не бе поверявала бебето си на Елира за дълго, но този ден го направи, като ѝ нареди да я събуди само ако има нужда да го накърми. За свое изумление обаче откри, че не може да намери покой дори когато Публий го нямаше. Единственото, за което можеше да мисли, беше клането и как никога повече няма да види баща си, Квинт или Гай.
През следващите няколко дни това се превърна в неин ритъм на живот. Пристигането на майка ѝ означаваше, че има кой да ѝ помага с Публий, но когато Атия се опитваше да заговори за битката, Аврелия ставаше и излизаше. Беше твърде покрусена, за да общува с когото и да било. Луций идваше да види бебето, но почти не обръщаше внимание на Аврелия. Още ѝ беше ядосан заради неподчинението ѝ към боговете. Аврелия чу от Статилий, че в града царял всеобщ страх, което по никакъв начин не помогна на състоянието ѝ. Накрая тя нареди да ѝ купят папаверум, изпи няколко глътки и се унесе в сън. През следващите няколко дни продължи да пие лекарството — вече не беше в състояние да заспи без него и дори да изкара деня без няколко глътки. Атия като че ли не забелязваше; Елира я поглеждаше загрижено, но Аврелия не забелязваше. Маковият сок притъпяваше чувствата ѝ, правеше болката търпима. Това беше благословия. Правеше живота ѝ поносим. Почти.