Погледът на Фабриций се плъзна по редицата коне, търсейки преметнат през гърбовете им дивеч.
— Успяхте ли да ударите нещо?
— Не и дивеч, командире. — Калатин не се сдържа и се ухили.
— Но успяхме да убием четирима гали!
— Какво е станало?
Квинт отвори уста, но я затвори, когато баща му го изгледа свирепо.
Калатин разказа набързо за сблъсъка при потока. Когато спомена, че Квинт е улучен от стрела, Фабриций се завтече към сина си.
— Къде те раниха?
— Д-добре съм. — Като си даваше смътно сметка, че заваля думите, Квинт се опита да вдигне лявата си ръка, но не успя.
— Трябва веднага да идеш в лечебницата. — Фабриций хвана юздите на коня. — Има ли други ранени?
— Десетият ни другар не се появи на мястото за среща — каза Калатин. — Почакахме го, но времето започна да се разваля, така че издълбахме думата „лагер“ на едно дърво и си тръгнахме с надеждата, че ще види написаното.
— Един изгубен и един ранен. И за какво, заради четирима кирливи гали? — извика Фабриций. — Чия гениална идея беше тази идиотска експедиция?
— Моя, командире — отвърна Калатин.
Квинт се опита да възрази, но езикът му отказа да се раздвижи.
— Проклет глупак! После ще говорим — рязко рече Фабриций. — Прибирайте се в палатките си. Имате време колкото да се наядете, преди да тръгнете на патрул. Аз ще ви настигна.
Квинт беше толкова изтощен, че само успя да кимне в отговор.
Изведнъж сякаш целият свят се стовари отгоре му. Усети как бедрата му около гърба на коня се отпускат; започна да губи опора, но не можеше да направи нищо.
— Татко, аз…
— Не говори. Пази си силите. — Гласът на баща му беше изненадващо мек.
Квинт не го чу. Свлече се от коня и падна на земята.
III
Недалеч от Капуа, Кампания
— Аврелия!
Аврелия не обърна внимание на гласа на майка си. Беше се замислила за Квинт и Ханон и краката ѝ сами я бяха довели до оградата. Това беше мястото, на което се събираха, преди да се измъкнат тайно в гората. Тук Квинт я беше учил как да използва първо дървен, а после и истински меч.
Атия извика отново и устните на Аврелия трепнаха развеселено. Какво ли щяха да кажат майка ѝ и баща ѝ, ако научеха, че може да борави с оръжие? Да язди? И двете неща бяха забранени за жени, но това не беше спряло Аврелия да досажда на Квинт да я научи. Накрая той се беше предал. Колко се радваше сега, че беше успяла; колко скъпи бяха спомените ѝ за онези безгрижни времена. Но сега светът се беше променил, бе станал по-суров.
Рим беше във война с Картаген и баща ѝ и брат ѝ може би бяха сред падналите.
„Спри да си мислиш такива неща! Още са живи“.
Фабриций беше заминал пръв, за да се бие с хора, с които се беше сражавал и преди, едно поколение по-рано. Квинт го беше последвал няколко месеца по-късно, като беше взел със себе си и Ханон. Тъга изпълни Аврелия, когато си спомни как се сбогува с брат си и с роба, който беше станал техен приятел. Ако трябваше да е честна, Ханон може би означаваше дори нещо повече от приятел. А ето че сега той беше враг и тя нямаше да го види никога повече. Тази мисъл ѝ причиняваше по-силна болка, отколкото можеше да признае. Понякога мечтаеше как бяга в Картаген, за да бъде с него. Макар много добре да разбираше, че това е просто безумна фантазия. И все пак беше по-осъществима, отколкото да види отново Суниатон, приятеля на Ханон — или Суни, както го наричаха.
— Аврелия? Чуваш ли ме?
Щом си спомни преживения ужас, Аврелия направи още няколко крачки напред. Противно на здравия разум, но без друг избор, беше довела ранения Суни от овчарската колиба, където се криеше, в къщата. Избягалите роби не бяха нещо необичайно, а и той се преструваше на ням. Измамата успя да издържи известно време, но после Аврелия беше направила най-лошата грешка в живота си, като го нарече с истинското му име вместо с уговореното. Това нямаше да има значение, ако надзирателят Агесандър не я беше чул и не беше събрал две и две. Изпълнен с омраза към картагенците, които бяха избили цялото му семейство през предишната война, Агесандър беше заклал Суни пред очите ѝ. Аврелия още виждаше ясно ножа между ребрата на Суни, разпълзяващото се кърваво петно по туниката му и странната нежност, с която Агесандър го беше положил на пода. Още можеше да чуе последното треперливо поемане на дъх на Суни.
— Къде си, дете? — Гласът на Атия вече звучеше раздразнено.
На Аврелия не ѝ пукаше. Всъщност дори се радваше. Отношенията ѝ с майка ѝ бяха станали хладни — меко казано — след смъртта на Суни, защото въпреки първоначалните си опасения Атия беше приела обяснението на Агесандър, че Суни е картагенец, и още по-лошо, избягал гладиатор, проникнал с коварство в домакинството им. Представлявал опасност за всички и надзирателят просто ги беше спасил от една смъртна заплаха. „Зная, че смяташе момчето за безопасно, скъпа — беше въздъхнала Атия. — И аз го бях взела за такъв заради осакатения му крак. Но Агесандър видя измамата, слава на боговете. Не забравяй, ранената пепелянка пак може да те ухапе смъртоносно“. Аврелия беше протестирала яростно, но майка ѝ бе останала твърдо на мнението си. Тъй като не искаше да издава ролята на Квинт в бягството на Ханон, Аврелия не беше в състояние да ѝ разкрие повече.