Аврелия чу, че вратата се отваря и някой влиза. Папаверумът, който бе изпила преди малко, тъкмо започваше да действа и да я обгръща в топлия си пашкул. Трябваха много усилия, за да отвори очи. Който и да беше — най-вероятно Елира — щеше да я види заспала и да я остави на мира. Дори бебето да се нуждаеше от кърмене, можеше да почака.
— Трябва да спреш да пиеш това, съпруго.
„Луций. Това е Луций“, помисли си тя и с мъка отвори очи. Той стоеше намръщен над нея и я гледаше неодобрително.
— Майка ти ми каза, че пиеш папаверум. — Луций вдигна гарафата, която вече постоянно бе до леглото ѝ.
„Значи майка ми все пак е забелязала“, помисли си Аврелия.
— Помага ми да спя.
— Но Елира ми каза, че го пиеш и денем, и нощем. Атия смята, че може би това е причината бебето да е толкова сънено. — В гласа му вече се долавяше гняв.
Аврелия изгледа убийствено илирийката, която стоеше зад него. Елира сведе очи.
— Не е вярно — разгорещено рече Аврелия, твърдо убедена, че казва истината.
— Кое не е вярно?
— Публий е добре — промърмори тя. — Беше леко настинал и не спеше заради кашлицата. Затова напоследък е толкова сънен.
Луций я изгледа продължително и твърдо.
— А ти? Вярно ли е, че непрекъснато пиеш това нещо?
Аврелия изпита срам. Сърце не ѝ даваше да каже поредната откровена лъжа, но и не можеше да признае какви ги върши.
— Мълчанието ти показва вината ти. Е, стига толкова. Научи се да заспиваш като всички останали — без лекарства.
Срамът се смени с ярост. Тя се намръщи на Елира.
— Вън! И затвори вратата! — Когато с Луций останаха сами, изсъска: — Ако беше изгубил баща и брат, сигурно щеше да знаеш как се чувствам!
Лицето му омекна.
— Мъката не ми е непозната, съпруго. Изгубих майка си, когато бях на десет.
Аврелия тутакси съжали за реакцията си.
— Да, знам.
— Това не означава, че не знам, че твоята загуба не е тежка. — И след съвсем кратко колебание добави: — И че не се държа с теб като съпруг, откакто дойде вестта за поражението.
Аврелия го погледна изумено.
— Бях много ядосан от избухването ти, но това не означава, че не трябваше да ти предложа утеха в момента на най-голямата ти мъка. — Той протегна ръка.
Аврелия осъзна, че това е най-близкото нещо до извинение, което ще получи.
— Благодаря — прошепна тя и стисна пръстите му с всичка сила, сякаш се давеше. Сълзите ѝ потекоха. Той седна до нея и я прегърна и тя се притисна към него и даде воля на мъката си. Никога през живота си не се беше радвала повече на човешко докосване. За негова огромна чест, Луций не каза нито дума. Просто я прегръщаше и присъствието му ѝ даваше утехата, че някой го е грижа за нея.
През следващите няколко дни Луций продължи да остава известно време с нея и бебето и присъствието му ѝ помогна донякъде да се отърве от мъката си. И определено ѝ помогна да понася по-леко липсата на папаверум. Осъзна, че махането на гарафата е за добро. Пристрастяването ѝ към маковия сок се бе оказало много по-силно, отколкото беше очаквала. Ужасяваше се от мисълта какво ли би станало, ако го беше приемала седмици наред, вместо само няколко дни. За нейна изненада Луций се справяше отлично и с Публий — гушкаше го, успокояваше го, разнасяше го из двора и му говореше. Аврелия започна да преразглежда чувствата си към съпруга си. Само защото двамата не бяха създадени един за друг не означаваше, че не могат да се погаждат. Може би това беше бракът, за който бе говорила майка ѝ. Не беше онова, за което бе мечтала — с Ханон, — но като че ли действаше. А това беше много по-добре, отколкото да води окаян живот.
От вестта за поражението беше минало малко повече от седмица и градът беше в постоянна паника. Всеки ден се говореше за зловещи поличби. Южно от града се разразила силна буря и от небето завалели камъни; гадателските таблички в Цере необяснимо се смалили; навсякъде из района започнали да се появяват страховити фигури, подобни на хора и облечени в бяло. Жреците в храмовете се опитваха да намерят някакви обяснения, които да успокоят хората, че светът няма да свърши. Според Луций всички гадатели от сто мили около Капуа дошли в града, за да спечелят максимално от желанието на хората да научат бъдещето.
Всеки ден по улиците се разпространяваха нови слухове. Загиналите римляни при Кана били обезобразени до неузнаваемост; Ханибал заповядал всеки пленник да бъде изтезаван и убит; през река Ауфидий бил построен мост от телата на римляни; Ханибал се насочил към Рим, към Капуа или и към двата града, като опожарявал всяко населено място по пътя си; картагенски флот стоварил хиляди войници и десетки слонове в Сицилия или на южния бряг на Италия; македонският цар Филип се канел да се включи във войната на страната на Картаген. Аврелия не вярваше на всички истории, но въпреки това те я безпокояха; тревогата ѝ се усилваше и от факта, че престъпността се беше увеличила многократно. Жени без придружители по улиците бяха заплашвани от изнасилване посред бял ден. Чужденци като египтяни и финикийци биваха нападани непрекъснато. Безредиците също зачестиха. На няколко пъти магистратите се видяха принудени да пращат войници, за да не допуснат безредиците да се превърнат в бунтове. Затова Луций забрани всякакво излизане от къщата без специалното му разрешение. Самият той излизаше навън, съпровождан от роби, въоръжени със сопи. Пренебрегвайки закона, забраняващ носенето на хладно оръжие в рамките на града, самият той никога не се разделяше с меча си. На Аврелия не ѝ се стоеше сама в къщата, но нямаше никакво намерение да оспорва решението на съпруга си.