Въпреки неспокойния дух по улиците и затворничеството ѝ настроението ѝ донякъде се беше стабилизирало. Всеки момент от всеки ден продължаваше да е помрачен от мъката, но постоянните грижи за бебето и подкрепата на Луций ѝ помагаха да се справя. Бурните пристъпи на мъка се бяха разредили. Нещата се улесняваха и от мекото настояване на Атия да разговарят искрено. Аврелия се предаде и за нейно облекчение разговорите — и споделените сълзи — помогнаха на връзката помежду им, която вече беше заздравена от забременяването на Аврелия и раждането на Публий; близостта между майка и дъщеря навлезе в нова фаза. Положението беше същото, каквото Аврелия помнеше от детството си, когато споделяше всичко с майка си.
Един ден — за нейна радост — ги посети Марциал. Беше се състарил неимоверно. На лицето му се бяха появили още бръчки, косата му бе станала съвсем бяла. Сълзи напълниха очите му веднага щом видя Аврелия; същото стана и с нея. Двамата се прегърнаха като баща и дъщеря. Марциал нямаше новини, но също като Аврелия смяташе, че Гай е загинал при Кана. Досега всички вести за римската и съюзническата конница бяха катастрофални. Обединени в мъката си, двамата започнаха да си спомнят за изгубените, но не след дълго мъката сложи край на разговора им. Както можеше да се очаква, настроението им беше подобрено от бебето, което загука доволно, когато Марциал започна да го друса на коляното си. Когато дойде време да си тръгне, старецът го направи с видимо съжаление. Аврелия, която си даваше сметка колко самотен се чувства Марциал, настоя да ѝ обещае да се обади отново в най-скоро време.
По-късно през деня Аврелия дремеше в една удобна кушетка на двора. Публий беше заспал; майка ѝ бе в кухнята да нареди какво да сготвят за вечеря. Луций беше в кабинета си да пише писма до деловите партньори в други градове.
Събуди я силно тропане по вратата. Разтревожена, Аврелия наостри уши. Тропането се повтори, този път по-силно. Сърцето ѝ заби по-бързо. Да не би да беше Фанес? Напоследък нямаше вести от него, но това не означаваше, че не могат да очакват още неприятности. „Успокой се“, помисли си тя. До вратата винаги дежуряха двама въоръжени роби. Прати Статилий да провери кой е.
Когато той се върна, на лицето му беше изписано странно изражение.
— Кой е? — попита Аврелия.
— Някакъв войник. Иска да говори с теб.
— За какво?
— Не каза.
— Конник ли е? Или съюзен пехотинец?
— Не, редовен легионер. Хастат, ако не се лъжа.
Надеждата на Аврелия умря. Не познаваше римски граждани пехотинци. Защо му е на някой пехотинец да я търси, освен ако не е дошъл с някаква ужасна новина за смъртта на баща ѝ и брат ѝ? Ужасът я сграбчи, но тя го пропъди.
— Пусни го.
— В никакъв случай! — извика Луций, който тъкмо беше излязъл на двора. — Нямаме представа кой е!
— Но е възможно да има новини за мен — каза Аврелия и тръгна към таблинума. — Трябва да видя кой е.
За нейно облекчение Луций не се опита да я спре и я последва, като мърмореше недоволно.
Стоящите на стража роби чакаха при вратата със сопи в ръце.
— Отворете прозорчето — нареди тя. Те я погледнаха предпазливо, но когато Луций кимна, се втурнаха да изпълнят заповедта. Аврелия преглътна раздразнението си, че не се бяха подчинили на нея, и пристъпи към тесния правоъгълен отвор.
Як мъж с мръсна окървавена туника стоеше с гръб към нея. На главата му имаше очукан шлем без пера; беше с броня и носеше меч. Личеше си, че е капнал от умора.