Намираше се точно пред вратата на Атия, когато чу кашляне от другата страна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не се обърне и да побегне. Замръзна. Времето сякаш спря. Кръвта забуча в ушите ѝ. Видя майка си пред себе си — бясна, с камшик в ръка. Примигна. Ужасният образ изчезна. Аврелия си заповяда да диша бавно. Преброи до двайсет, но други звуци нямаше. С омекнали колене тя продължи напред. Спря пред стаята на Гай. Още можеше да се върне незабелязано в леглото си. Мисълта обаче изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. След целия страх, който беше изпитала, заслужаваше някаква награда. Шокира самата себе си, когато си представи как се целува с Гай. С тази ярка картина в ума вдигна резето с опитно движение, промъкна се вътре и затвори след себе си.
Мисълта за значението на постъпката ѝ я блъсна като чук. Ако я хванеха, майка ѝ щеше наистина да се вбеси. Камшикът щеше да е най-малкото, което можеше да очаква. Решимостта ѝ започна да се топи. Ръката ѝ посегна обратно към вратата.
— Кой е? — Гласът на Гай.
Куражът ѝ се върна.
— Аз съм, Аврелия. — Тя се завтече към леглото му.
— Аврелия? — объркано каза той. — Какво е станало? Да няма пожар?
— Спокойно. Всичко е наред. Исках да поговоря с теб.
— Аха. — Той седна в леглото. Беше толкова тъмно, че тя едва различаваше очертанията на лицето му. — Майка ти ще ни убие и двамата, ако ни завари така.
— Няма. Заспала е.
— Дано. Какво е това, което не може да изчака до сутринта?
Самоувереността на Аврелия изчезна. Беше дошла тук колкото да направи напук на майка си, толкова и за да види Гай. Ако го признаеше обаче, щеше да се посрами.
— Толкова се тревожа за Квинт и татко — прошепна тя забързано. — Непрекъснато се моля на боговете, но те сякаш изобщо не ме чуват.
Той протегна ръка и докосна бузата ѝ.
— На мен ми е тежко, че не зная как е Квинт. За теб сигурно е много по-зле.
Неочаквано по бузите ѝ потекоха сълзи. През седмиците след новината за катастрофата при Требия Аврелия таеше страховете дълбоко в себе си. Заради разправиите с майка си нямаше към кого да се обърне. Трябваше да се справя сама. И ето че всичките ѝ защити се срутиха само от едно човешко докосване.
— О, Гай? К-какво ще правя, ако и двамата са мъртви? — задавено прошепна тя.
Той се премести в леглото и я прегърна.
— Горката.
Аврелия започна да хлипа.
— Ш-ш-ш — тихо каза Гай, като галеше гърба ѝ. — Ш-ш-ш. Ще събудиш майка си.
Аврелия преглътна и успя донякъде да овладее емоциите си. Зарови лице в рамото му и се вкопчи в него като удавница. Гай не каза нищо. Просто продължи да я държи в обятията си. Аврелия се разплака отново. И продължи да плаче мълчаливо дълго време. За Квинт, за баща си, за Суни, но най-вече за самата себе си. Никога през целия си живот не се беше чувствала толкова самотна, колкото през последните няколко месеца. Гай като че ли я разбра. Прегръдката му стана по-силна. Това ѝ подейства невероятно успокоително. Тя се отпусна в обятията му и намери утеха в присъствието му, в приемането му, в липсата на въпроси. Тук се чувстваше в безопасност. Никой не можеше да я нарани. Страховете ѝ постепенно затихнаха, а малко по-късно и сълзите спряха.
Дълго време Аврелия не искаше да се откъсва от прегръдката на Гай. Тялото му беше топло; дъхът му галеше шията ѝ. Усещаше туптенето на сърцето му. И той миришеше толкова мъжки. Беше толкова силен. Отново се сети за истинската причина да дойде при него. Гай сякаш усети промяната в нея.
— По-добре ли си?
Тя погледна нагоре към него. Извивката на устните му беше толкова изкусителна…
— Да, благодаря.
Прегръдката му отслабна.
— Отчаянието е опасно нещо. Човек лесно може да затъне толкова в него, че да престане да вижда смисъл в каквото и да било.
— Точно така се чувствах и аз.
— Новините от Цизалпийска Галия бяха лоши, но баща ти е мъдър човек. Не забравяй, че и преди се е сражавал с картагенците и е оцелял. Той ще се грижи за Квинт. Напълно е възможно и двамата да са живи. Както и Флак. Не ги отписвай толкова рано.
— Прав си — прошепна тя. — Извинявай.
— Няма защо да се извиняваш. Видях колко напрегнати са отношенията ти с майка ти. Нямаш с кого да споделяш, нали?
Тя поклати нещастно глава.
— Е, имаш мен — каза той и отново я прегърна. — Ти си малката сестра на най-добрия ми приятел. Можеш да споделяш всичко с мен.
„Не всичко“, помисли си Аврелия.
— Благодаря ти.
— Обещавам да идвам всяка седмица или през седмица. Какво ще кажеш?
— Ще е чудесно.