Нова бърза прегръдка, този път заговорническа, след което той махна ръката си.
— А сега бягай, преди майка ти да се е събудила и да ни е чула.
Аврелия не го чу. Лицето му беше толкова близо. Така приканващо. Наведеше ли се съвсем малко, можеше да го целуне. Може би си въобразяваше, но ѝ се стори, че той приближава устните си към нейните. Зави ѝ се свят.
— Аврелия.
Тя рязко се върна в реалността.
— Да?
Той леко се отдръпна.
— Трябва да си вървиш.
— Да, да. Благодаря, Гай.
— Няма защо. — Шепотът му беше малко груб. — В бъдеще обаче ще е по-добре да не влизаш в спалнята ми по това време.
— Няма. Обещавам. — Сърцето ѝ се сви. „Не ме намира за привлекателна. Държи се мило само защото съм сестра на Квинт“.
— Вместо това ще излизаме на разходка, нали?
Духът ѝ отново се приповдигна. Разходката също беше възможност да е сама с него.
— Очаквам го с нетърпение.
— И аз. Хайде, лека нощ.
Аврелия се върна в стаята си без произшествия. Легна си и се заслуша в собственото си дишане. Мислите за Квинт и баща ѝ непрекъснато се завръщаха, но тревогите ѝ за тях вече не бяха толкова силни. Изобщо не си помисли за Флак. В главата ѝ беше единствено Гай.
Гай.
Въпреки че спа съвсем малко, Аврелия беше в чудесно настроение, когато се събуди на сутринта. Беше сънувала Гай. Спомените от съня я накараха да се изчерви. Процеждащата се под вратата светлина показваше, че денят е настъпил. Време беше да става, преди майка ѝ да е дошла да почука. Този път облече най-добрата си дреха — тъмнозелена и широка, подарък от Атия за рождения ѝ ден. Среса косата си по-старателно, отколкото го беше правила от седмици. Искаше ѝ се да си сложи и обиците с гранат, но зорките очи на майка ѝ щяха да ги забележат много преди Гай. Вместо това сложи малко розова вода над ключиците и по китките си и излезе в покрития коридор около двора. Гай излезе в същия момент и ѝ намигна затворнически; тя му се усмихна в отговор.
На закуска се държа тихо и дори смирено. За нейно огромно облекчение майка ѝ не показа никакви признаци на подозрение. Аврелия си отдъхна. Тайната им като че ли не беше разкрита.
— Кога ще тръгваш? — попита Атия.
— С твое позволение, веднага щом приключа с това. — Гай посочи чинията си, в която имаше половин питка, няколко маслини и дебел резен сирене. — Хлябът е великолепен.
— Юлий е истински талант. Би могъл да си изкарва хляба като пекар — с усмивка рече Атия. — Трябва да занесеш на баща ти.
— Благодаря. С най-голямо удоволствие.
— Може би ще успееш да го убедиш и той да дойде следващия път.
Гай се усмихна.
— Моментално ще се възползва от шанса да се порадва на компанията ти.
Любезностите минаваха покрай ушите на Аврелия. Гай скоро щеше да си тръгне. Радостта ѝ се смени с разочарование.
— Налага ли се да си тръгваш?
Атия я погледна остро.
— Много добре знаеш, че Гай не може да остане, защото така ти се иска. Той служи в конницата. Има задължения.
Аврелия се намуси, но премълча.
— Много ми се иска да можех да остана, но майка ти е права. По пладне трябва да се явя в частта си. — Гай сви рамене. — Първо тренировка с оръжията, а после яздене в строй.
Аврелия се усмихна разбиращо.
— Ясно.
— Мога да дойда пак след десетина дни, стига майка ти да позволи. — Той погледна Атия.
— Винаги си добре дошъл.
Аврелия се постара да изглежда доволна. И това беше по-добре от нищо.
Шляпането на сандали по пода в атриума прекъсна разговора им.
Аврелия стисна устни, когато на прага се появи кривокракият Агесандър. Беше започнала да го ненавижда. Пък и каква работа имаше тук?
Атия се намръщи.
— Закусваме, ако случайно не си забелязал.
— Моите извинения, господарке. — Агесандър сведе глава, но не помръдна от мястото си.
— Какво има?
— Пристигна вестоносец. Военен, доколкото мога да съдя.
Сърцето на Аврелия за миг спря. Срещу нея Гай замръзна. Дори майка ѝ като че ли изгуби дар слово.
— Вестоносец? — рязко повтори след малко Атия, след като успя да се овладее. — Откъде?
— Не зная. Не ми каза. Иска да се срещне с господарката на дома.
— Доведи го. Веднага! — извика Атия. — Ще го посрещнем в таблинума.
— Да, господарке. — Агесандър се обърна и се отдалечи в тръс.
— Дали носи вести от татко? — Гласът на Аврелия трепна. — Или за татко?
— Да се молим да е първото — отвърна майка ѝ, докато ставаше и оправяше дрехата си. — Ела.
Аврелия скочи и застана до майка си като малко дете, което се нуждае от прегръдка.