— А пише ли за битката при Требия? — попита Гай.
Атия продължи да чете.
— Малко. Сражението било още по-свирепо от онова при Тицин. Времето било ужасно. За да стигнат до бойното поле, нашите войници трябвало да прекосят няколко потока. Когато битката започнала, били вир-вода и премръзнали. Войската на Ханибал, особено конницата му, се сражавала много добре. Освен това ни устроили засада в гръб. Двата фланга се разпаднали под натиска. — Атия затвори очи за момент. — Баща ти и Квинт извадили късмет, че се измъкнали от касапницата. Заедно с неколцина други успели да стигнат до Плаценция. Лонг пристигнал няколко часа по-късно с десет хиляди легионери.
Аврелия се опита да си представи сцената и потръпна.
— Било е истинска кланица.
— Ужасно било — съгласи се Луцилий. — Поне така казват другарите ми.
— Ти не си ли бил при Требия?
Вестоносецът се намръщи.
— За мой срам не бях, господарке. Като вестоносец често съм далеч от армията. Лошият късмет ми попречи да участвам в битката.
— Или по-скоро добрият — рече Атия.
Луцилий се усмихна криво.
— Може и да си мислиш така, но бих искал да бъда там с другарите си.
— Няма нищо срамно в това да изпълняваш дълга си — каза Атия. — Днес можеш да се гордееш с добре свършената си работа. Животът ни беше истинско мъчение, откакто чухме за случилото се в Цизалпийска Галия. Макар че войната продължава, за нас е огромна утеха, че нашите мъже са живи.
Луцилий се поклони.
— Ще останеш ли малко, за да си починеш и да се нахраниш?
— Благодаря, господарке. Не бих отказал малко топла храна, но трябва да тръгвам. Налага се да се върна в Рим. Сенатът ще има съобщения, които трябва да предам на Лонг и Сципион.
— Агесандър, заведи Луцилий в трапезарията — нареди Атия. — Юлий да му предложи най-добрата храна в кухнята.
Аврелия се загледа как двамата се отдалечават. Сърцето ѝ пееше. Квинт и баща ѝ бяха живи! Помисли си за Флак и чувствата ѝ кристализираха. Тъжно беше, че е мъртъв, но тя не скърбеше особено. С годежа им вече беше свършено — тя не беше обещана на никого. Вдигна глава и видя, че Гай я гледа. Бузите ѝ пламнаха, когато страстта ѝ към него се върна. В същото време изпита лек срам. Но съвсем лек.
— Тъжно е, че Флак го няма — каза майка ѝ. — Ще трябва да отидем до храма на Марс в Капуа и да принесем жертва в негова памет.
Аврелия кимна, преструвайки се, че ѝ пука. Цялото ѝ внимание обаче беше насочено към Гай. Хрумна ѝ дръзка идея. Може би можеше да спечели сърцето му?
Следващите думи на Атия разбиха тази фантазия.
— След подобаващ период ще трябва да започнем отново да ти търсим подходящ съпруг.
Аврелия хвърли отровен поглед към майка си. За щастие тя не забеляза: отиваше в ларариума, за да благодари за вестите, донесени от Луцилий.
— Не се безпокой — каза Гай, щом Атия излезе. — Тя ще ти намери добър мъж.
— Така ли? Единствената им грижа е да намерят мъж, който да е богат и важен — ядосано отвърна Аврелия. Не посмя обаче да добави: „А аз искам някой като теб“.
IV
Виктумула, Цизалпийска Галия
Ханон изпитваше все по-голямо възхищение към Богу. Копиеносецът се оказа много по-корав, отколкото можеше да си представи. Понасяше наказанието на офицера, като отговаряше на въпросите само когато болката ставаше наистина нетърпима. По някакъв начин се изхитряше да издаде само отделни късчета информация, поради което офицерът трябваше да продължи да го изтезава. И той го направи с истински плам, като изтръгна ноктите му с остри клещи. Сега от буквата F на челото на копиеносеца се стичаше червеникава течност. По цялото му тяло имаше изгаряния. И в двете му рани бяха напъхани нажежени железа. След няколко часа огромната му сила започна да се изчерпва. Отслабен от загубата на кръв и непоносимата болка от раните, Богу беше изгубил съзнание. Две кофи студена вода го събудиха донякъде, но не достатъчно, че да бъде подложен отново на разпит. Сега Богу беше увиснал като захвърлена кукла на конци, с клюмнала на гърдите глава. „Истинско чудо ще е, ако оцелее до сутринта“, горчиво си помисли Ханон. Когато и да настъпеше тя. В тази килия без прозорци времето не означаваше нищо.
Преди обаче Богу да умре Ханон щеше да бъде подложен на същите изпитания. Железата бяха готови; легионерите наблюдаваха; робът чакаше да превежда. Офицерът беше излязъл, но бе обещал скоро да се върне. Съдбата на Ханон беше решена. Стомахът му се беше свил от страх. Пронизващата болка в корема отвлече поне за момент вниманието му от пулсиращата болка в ставите. Вече не чувстваше ръцете си под китките. Не че това имаше някакво значение. Скоро щеше да умре и последните му няколко часа щяха да бъдат мъчителни. И срамни, защото се боеше, че неговата способност да търпи на болка изобщо не може да се сравнява с тази на Богу. Защо не можеше да загине в битка, докато се сражава за Ханибал? Такава смърт беше много по-приемлива.