Мъчителят му много внимателно се прицели точно в средата на челото му. Лъхащата от желязото горещина бе нетърпима, но Ханон изчака до последния момент, преди рязко да дръпне глава нагоре и наляво. Офицерът изруга, но не успя да спре и опря върха в дясната страна на врата му, точно под линията на челюстта.
С-с-с. Пред очите на Ханон избухнаха нажежени до бяло звезди. Вълни на болката се откъснаха от врата му и преминаха през гърдите. Достигнаха до мозъка му. Ханон изкрещя с пълно гърло. Засипа проклятия. Напика се отново. Краката му се подгънаха и раменете поеха цялата тежест на тялото му. Болката в тях обаче беше нищо в сравнение с онази от допира на желязото. Миризмата на изгорено месо отново изпълни ноздрите му и го задави. Ханон повърна стомашен сок. И започна да пада, да пада надолу в някакъв бездънен кладенец. В края му смътно виждаше лицето на офицера, разкривено от ярост. Римлянинът крещеше нещо, но Ханон не можеше да различи думите. Искаше да отговори, да каже: „Не съм роб“, но гърлото му не работеше. Тръшна се врата; чуха се други гласове. Но и те бяха неразбираеми.
Ханон потъна в мрака.
Бостар гореше от гняв, загледан в стените на Виктумула, на около четвърт миля от него. Градът беше заобиколен от всички страни от хиляди хора, приличащи на мравки. Въздухът се изпълваше с тропот на крака по замръзналата земя и виковете на офицерите, докато избраните за атака отряди заемаха позициите си. Чуваше се равномерното бръмчене на тетивите на леките балисти, които стреляха по бойниците. Камъните улучваха стените с глухо тупване, често следвано от писъци. Групи стрелци от Балеарските острови в леки туники въртяха прашките си пред стените и запращаха камъните си по защитниците. Големи отряди гали настъпваха, като пееха бойни песни и надуваха оглушително карниксите си. Заобиколен от старшите си офицери и отряд скутарии, най-добрата иберийска пехота, Ханибал наблюдаваше операцията от гърба на коня си на около двеста крачки от Бостар. Оцелелите слонове също бяха наблизо: присъствието им целеше да всее страх в сърцата на защитниците.
След пламенната реч на Ханибал Бостар копнееше да бъде с галите, които напредваха със стълби към стените, или с онези, които блъскаха главната порта с таран, изработен от ствола на огромен дъб. Ханибал не бе пропуснал да похвали всеки един от войската си. Каза им колко е горд от начина, по който преодоляват всички препятствия по пътя си. Колко е впечатлен от тяхната дисциплина и доблестта им. Как верността им към него може да бъде възнаградена само по един начин — с дълбока вярност от негова страна. „Ще направя всичко за вас — беше извикал. — Ще понасям същите несгоди. Ще спя на същата твърда земя. Ще се бия със същите врагове. Ще проливам кръвта си. И ако трябва, ще жертвам живота си за вас!“ Последните му думи бяха докоснали дълбоко сърцето на Бостар; ако се съдеше по могъщия рев, който последва, явно имаха същия ефект върху всеки войник. След речта имаше едно-единствено желание — да се хвърли в атака. Но ето че му беше заповядано да остане в готовност с копиеносците си. Както и при Требия, Ханибал пазеше ветераните си. Те бяха взели известно участие в свирепото меле на пътя предишния ден, но това беше всичко. Бостар стисна дръжката на меча си. „Дано да са останали римляни за убиване, когато вляза в града“. Жаждата му за кръв не се дължеше единствено на призива на Ханибал. Преди мисълта, че Ханон се е удавил в морето, беше достатъчно трудна за понасяне. Скръбта беше измъчвала Бостар месеци наред. Защо боговете не бяха взели другия му брат, Сафон, с когото едва се понасяха? Неочакваното събиране с Ханон му се беше видяло като невероятен дар от боговете, но загубата му толкова скоро след това беше наистина жестока. Не че можеше да вини заместника на Ханон. Мут беше искал да бъде наказан, но както бе казал Ханибал, беше ясно, че заблуден или не, Ханон сам си е виновен за съдбата си. Бостар за пореден път се запита защо ли му е трябвало да действа толкова необмислено.
— Шекел за мислите ти — обади се дълбок дрезгав глас.
Бостар се обърна. До него беше застанал дребен, но внушителен на вид офицер с пилоски шлем с яркочервен гребен от конски косъм. Железен нагръдник със златни и сребърни инкрустации предпазваше тялото му; слабините му бяха покрити с птерига. Под бронята носеше червена туника с къси ръкави и ватиран елек; беше въоръжен с меч, прибран в ножница на ремък, преметнат през дясното му рамо. От двете страни на Бостар хората му се усмихваха и отдаваха чест.
— Татко — рече той и почтително сведе глава.
— Беше се отнесъл на друг свят, докато приближавах — заяви Малх. — Обзалагам се, че си мислеше за Ханон.