Погледна с подновен интерес към Виктумула. От комините на къщите се издигаха тънки струйки пушек — единственият признак от това разстояние, че градът не е изоставен. Защитните му съоръжения бяха впечатляващи — дълбок ров, зад който се издигаха високи каменни стени с кули, издигнати на равни разстояния една от друга. Ханон не се съмняваше, че на стените има и катапулти. Фалангата му нямаше шансове да атакува стените и да постигне успех. Покрай източната страна на Виктумула би трябвало да се намира завоят на голямата река Пад, която правеше района толкова плодороден. На запад се простираха още земеделски земи — Ханон виждаше силуета на голяма вила с прилежащите ѝ постройки. Надеждата пламна в гърдите му. Възможно ли беше някой да е останал там? Нищо чудно. Вилата се намираше в непосредствена близост до градските стени и някой упорит собственик би могъл да се чувства защитен. Може би беше опразнил дома си от всичко ценно, но бе избрал да остане до пристигането на врага. Ханон бързо взе решение. Заслужаваше си да опита. Щяха да приближат под прикритието на нощта и ако не друго, може би поне щяха да намерят храна. Ако стратегията им се провалеше, щеше да е опитал всичко възможно.
Поколеба се. Планът му заплашваше да издаде присъствието си тук на защитниците. И те можеха да атакуват, ако се усетят, че омаломощената му фаланга е сама. Подобно нещо най-вероятно щеше да доведе до смъртта му, както и до гибелта на войниците. Това няма да стане, каза си той. Но дали щяха да намерят нещо във вилата? Опита се да отблъсне разочарованието, което отговаряше на липсата му на вдъхновение. Щяха да се появят и други възможности. Можеше да си спечели слава при превземането на града. Или ако не тогава, то в някоя друга битка. Ханибал отново щеше да реши, че заслужава доверието му.
Часовете до падането на нощта се проточиха. Войниците на Ханон, които бяха по-малко от двеста, се вкисваха все повече и повече. Студуваха и мизерстваха дни наред, но досега можеха поне да палят огньове всяка вечер. Днес Ханон им бе забранил да го правят. Хората му трябваше да наметнат одеялата си върху плащовете и да тропат с крака, за да се стоплят в горичката. Залагайки на изгледите да намерят храна във вилата, Ханон донякъде умилостиви хората си, като им позволи да изядат последните си дажби. През целия следобед беше обикалял сред тях, както го беше научил баща му Малх. Беше пускал шеги, бе делил късове сушено месо и се беше обръщал към десетки мъже с имената им, които си беше направил труда да запомни.
Копиеносците — с техните червени туники и конични бронзови шлемове като онези, които Ханон беше свикнал да вижда около Картаген от съвсем малък — бяха почти всички ветерани, достатъчно стари, за да му бъдат бащи. Бяха служили в повече кампании, отколкото Ханон можеше да си представи; бяха следвали Ханибал от Иберия, през Алпите и в сърцето на врага, като бяха изгубили повече от половината си другари. Само преди няколко седмици за Ханон командването на тези хора щеше да е крайно плашещо. Той имаше малко военна подготовка от Картаген, но никога не беше предвождал отряд. Беше му се наложило да се научи бързо, след като Ханибал го беше поставил начело на тези мъже. Това се беше случило след почти чудодейното бягство на Ханон от робство и пътуването му на север с Квинт. Оттогава той беше предвождал либийците в онази засада и след това в свирепото сражение при Требия. Все още имаше някои, които му хвърляха презрителни погледи, когато си мислеха, че не ги вижда, но Ханон като че ли беше успял да накара повечето да го приемат и дори да го уважават. При един щастлив обрат на съдбата беше спасил живота на заместника си Мутумбаал при един сблъсък с врага. Сега Мут гледаше на него с уважение, което несъмнено беше от полза за Ханон. Докато светлината в небето отслабваше, той чувстваше, че има причина мърморенето на войниците да не се превърне в нещо по-заплашително.
Изчака да се стъмни дотолкова, че едва да вижда вдигнатата пред лицето си ръка, преди да даде заповед за тръгване. Повечето хора си лягаха малко след падането на нощта. Ако във вилата имаше хора, те също щяха да постъпят така.
С доволно мърморене войниците излязоха от горичката. Вдигаха и спускаха тежките си кръгли щитове и размахваха копия, за да раздвижат вцепенените си от студа мускули. Ризниците, които мнозина бяха взели от падналите при Требия, дрънчаха от движенията. Сандалите им хрущяха по замръзналата кал. Тук-там се чуваше приглушена кашлица. Офицерите ръмжаха заповеди и строяваха войниците — десет редици с по двайсет души във всяка. Скоро всички бяха готови. Във въздуха, изпълнен с пара от дъха им, започна да се усеща напрежение. В далечината Ханон виждаше червени точки, които се движеха бавно по стените — легионерите, изкарали лошия късмет да стоят на пост. Ханон се ухили. Римляните на стената нямаха представа, че той и хората му са тук и ги наблюдават в мрака. И че факлите им му дават достатъчно светлина да си набележи пътя до вилата.