— Разбира се.
— И аз непрекъснато мисля за него. — Малх махна един сив кичур коса, измъкнал се изпод шлема му. — Можем само да се надяваме, че е умрял храбро.
„Това не е кой знае каква утеха“, тъжно си помисли Бостар, но премълча. Вместо това кимна.
— Би било добре да разберем какво се е случило с него.
Баща му се намръщи.
— Като виждам в какво настроение са галите след речта на Ханибал, едва ли ще намерим много живи римляни след падането на града.
— Това беше една от причините да искам да участвам в първоначалната атака — прошепна Бостар.
Малх въздъхна.
— Знаеш защо Ханибал прати първо галите. Не е мъдро да не се подчиняваш на заповедите му, независимо от причините. Нуждите на армията са по-важни от нашите собствени.
Макар и верни, думите бяха трудни за приемане. Бостар бе направил всичко по силите си. Вече беше сигурен, че Ханон се е опитвал да научи нещо, което да бъде от полза за Ханибал. При евентуален успех би могъл да си върне благоволението на генерала. А вместо това беше намерил смъртта си. Сега пък Бостар щеше да изгуби единствения си шанс да разбере какво се е случило с по-малкия му брат. Преглътна гнева си. Ханибал беше техен водач. Той знаеше най-добре.
— Да, татко.
— Боговете дават, боговете вземат. Но днес поне ще можем да си отмъстим. — Малх се озъби и повиши глас. — За да разберат другите градове, че съпротивата е излишна, Ханибал заповяда да не се обръща внимание на опитите на римляните да се предадат. Всеки римски гражданин зад онези стени ще бъде убит.
Думите му изтръгнаха радостни възгласи от копиеносците.
Бостар (за разлика от Сафон) не намираше подобни заповеди за особено привлекателни, но мисълта на какво може да е бил подложен Ханон накара кръвта му да кипне. Той се обърна към хората си.
— Галите да внимават и да ни оставят няколко римляни живи, нали?
— Да! — ентусиазирано извикаха те. — Смърт! Смърт! Смърт!
Скандирането беше подето от фалангата от дясната им страна. Бостар вдигна ръка към човека, който стоеше начело. Мут отвърна на поздрава му. След изчезването на Ханон той беше станал временен командир на отряда.
— Онези момчета ще се бият с вас за място на стълбите — каза Малх. — Римляните трябва да научат най-тежкия урок, ако искаме мисията ни да успее. Няма да получат снизхождението, с което се отнасяме към техните градове и пленниците.
Малх не изпитваше радост от убиване на цивилни. Нито пък Бостар, но това трябваше да се направи. Запита се защо подобни зверства доставят такова удоволствие на Сафон.
— Именно затова Ханибал изпраща хора като Сафон в първата вълна — каза Малх, сякаш беше прочел мислите му.
Бостар премълча.
Малх го изгледа остро.
— Не можете да се понасяте, нали? Непрекъснато враждувате помежду си. Ханибал знае, че твоите умения са другаде. И не е забравил как спаси живота му при Сагунт. Ще се обърне към теб отново в бъдеще. Но това не означава, че не се нуждае и от Сафон.
— Разбирам. — Бостар тайно си мечтаеше нещата да бяха различни. Искаше му се Сафон да беше заловен и убит, а не Ханон. Беше си го мислил и преди, но не толкова силно и с толкова малко вина.
— Може би двамата ще успеете да приемете това като начин да продължите напред. Да се сближите поне малко.
Баща им нямаше представа колко дълбока е враждата помежду им. Тя продължаваше, откакто бяха тръгнали от базата на Ханибал в Южна Иберия преди повече от година и половина. Донякъде беше заглъхнала по време на ликуването след победата при Требия, но след това отново се поднови. Сафон не би спрял пред нищо, за да стане един от любимите офицери на Ханибал. Жаждата му за римска кръв изглеждаше неутолима. И въпреки това Бостар изпитваше угризения. Сафон си оставаше негов брат. Единственият жив брат, който беше спасил живота му в Алпите, макар и да не го беше искал. Бостар се беше заклел да върне дълга си. Докато не го направеше, трябваше да се преструва заради баща си. Може би по-късно отношенията им щяха да се подобрят. Той се усмихна уморено.
— Ще поговоря с него, татко. Обещавам.
— Ханон би одобрил.
— Освен това би искал да знае, че сме го изпратили с подобаващо жертвоприношение — каза Бостар и изгледа стените на Виктумула.
— Мисля, че можем да му гарантираме това — изръмжа Малх.
Ханон се свести на пода. Болката беше по-лоша и отпреди. Туптеше постоянно във врата му, като заглушаваше напълно всички други болежки. Поглъщаше го, както пламъците поглъщат сухи дървета. Искаше само едно — да спре.