— Помощ — изпъшка той. — Помощ.
Отговори му мек глас.
Ханон не го разпозна. Озадачен, отвори очи. Вместо римския офицер видя тъмнокожа фигура, клекнала до него. Мъжът му беше смътно познат. Ханон облиза сухите си устни.
— К… кой си ти?
— Казвам се Бомилкар.
— Бомилкар? — объркано повтори Ханон, преди мракът да го погълне отново.
Когато се събуди, усети нещо студено да се стича в устата му. Вода. Отвори очи и примигна. Бомилкар се беше навел над него и поднасяше чаша към устните му. Жаждата на Ханон беше изгаряща, но той изпита ужас при мисълта за агонията, която би причинило преглъщането.
— Трябва да пиеш — каза Бомилкар.
Ханон беше виждал как през лятото в Картаген хора падат от липсата на вода. От залавянето си беше изпил само няколкото глътки, които му беше дал офицерът. Насили се да отпие едва-едва. Болката в гърлото му беше ужасна, но удоволствието, когато течността достигна стомаха му, си заслужаваше. Продължи да гълта, докато не можеше да поеме повече. Усилието изразходва повечето му сили. Ханон легна на студения каменен под, като се чудеше къде ли са отишли офицерът и двамата му войници. Беше прекалено уморен, за да му пука. Клепачите му потрепериха и се затвориха.
— Събуди се! Не бива да спиш. Не и сега.
Ханон усети как някой хваща ръката му. Движението предизвика нова вълна болка от врата му.
— Богове, как боли! Остави ме на мира — озъби се той.
— Ако искаш да останеш жив, трябва да се изправиш.
Напрегнатият тон на Бомилкар подейства. Ханон го погледна въпросително.
— Името ти е картагенско.
— Да. Доведоха ме да превеждам какво казва другарят ти, помниш ли?
На Ханон бавно му просветна.
— Ти робът ли си?
На лицето на Бомилкар пробяга някаква емоция.
— Да.
Ханон изпита подозрение.
— Да не са те пратили да видят дали няма да научиш нещо от мен, докато сме само двамата?
Оттатък вратата се чуха крясъци.
Погледът на Бомилкар се стрелна към вратата. След миг крясъците спряха и той малко се отпусна.
— Не. Дойдох да те измъкна.
— Н-не разбирам.
— Можеш ли да седнеш? — Бомилкар протегна ръце.
Все още неразбиращ, Ханон го остави да му помогне да седне. Първото, което видя, беше Богу, който висеше безжизнено на куката си. Всеки глупак би познал, че е мъртъв. „Лек път — унило си помисли Ханон. — Ще се видим в отвъдното“. Погледът му се стрелна към мангала, който беше изстинал. Явно бяха минали часове.
— Къде са римляните?
— Отидоха да защитават града.
Шокът изпълни Ханон, преди да се появи надеждата.
— Да не би армията на Ханибал да е пристигнала?
— Да. Римляните излязоха да го посрещнат, но той ги разгромил на пътя. Стотици легионери били избити, много от тях толкова близо до града, че можело да се види от стените. В момента войниците на Ханибал атакуват от всички страни. Силите му превъзхождат многократно местния гарнизон. Съвсем скоро нашите ще стъпят на бойниците.
„Нашите“. На Ханон му се зави свят. Нямаше съмнение, че братята му Бостар и Сафон ще са сред първите в атаката.
— Откога съм тук?
— От един ден и две нощи. Трябва да се махаме. Пера се зарече да се върне и да те убие, преди да е дошъл краят.
— Пера?
— Офицерът, който те изтезаваше.
— Наистина ли си дошъл да ме освободиш? — прошепна Ханон.
— Разбира се. Ти си картагенец като мен. Но ако не се размърдаме, няма да успеем.
— Благодаря ти.
— Няма за какво. — Бомилкар му протегна ръка. — Можеш ли да станеш?
Ханон беше замаян от болката, но желанието му да живее си оставаше силно. Той хвана протегнатата му ръка и остави Бомилкар да му помогне да се изправи. Едва тогава видя гладиуса в другата му ръка.
— Откъде взе това?
Бомилкар му намигна заговорнически.
— От пазача при вратата — след като разбих една амфора в главата му и му прерязах гърлото със собствения му кинжал. — Подаде му меча. — Ножът ми е достатъчен като оръжие. Можеш ли да използваш това?
Ханон трескаво посегна към меча. Пръстите му се свиха около дръжката. Прецени оръжието, което беше по-тежко от собствения му меч. Богове, но пък беше хубаво да бъде отново въоръжен, макар да си даваше отлично сметка, че точно сега изобщо не може да се сравнява с легионер. Канеше се да върне оръжието, когато видя възхищението в очите на Бомилкар. За него пристигането на Ханибал пред стените сигурно изглеждаше като божествена намеса. Възраженията на Ханон замряха в гърлото му. Въпреки слабостта си той имаше повече шансове в битка от Бомилкар, който сигурно никога не беше докосвал оръжие допреди малко.