— Само ми покажи някой проклет римлянин — изсумтя той.
Бомилкар се ухили.
— Ако е рекъл Баал Хамон, няма да е необходимо.
— Какъв е планът ти?
— Донесох още едно наметало като моето. Сложиш ли го, повечето хора няма да ни погледнат. — Бомилкар го метна на раменете на Ханон, като внимаваше да не докосне раната. Вдигна качулката, която скри врата на Ханон. — Ще тръгнем към главната порта. Точно там е основната атака на Ханибал. Блъскат вратата с таран, а катапултите всяват хаос сред защитниците на стената.
— Не можем просто да стоим на улицата и да ги чакаме да влязат.
— Да. Близо до портата има конюшня към една странноприемница. Можем да се скрием в плевнята ѝ. Щом нашите влязат в града, ще излезем и ти ще обявиш кой си.
— Ще се окаже по-трудно, отколкото предполагаш — отвърна Ханон, спомняйки си разказите на Бостар за безумието, обладало войниците на Ханибал при падането на Сагунт в Иберия. Като едното нищо двамата можеха да бъдат посечени в бъркотията. Видя неразбиращия поглед на Бомилкар, но предпочете да не се впуска в подробности. — Но пък е най-доброто, което можем да направим. Води.
— Ще вървя колкото се може по-бавно. Не изоставай. — Бомилкар отиде до вратата, която зееше отворена, и надникна в коридора. — Чисто е.
Ханон го последва, като направо не можеше да повярва, че краката му го държат. Острата болка във врата му малко беше намаляла. Може би заради силната възбуда и страх? Не знаеше, но се молеше тази нова сила да се задържи — и ако се стигне дотам, да има достатъчно енергия, за да се сражава.
Отвън трептящата светлина на една лампа в ниша смътно осветяваше касапска сцена. Мъртъв легионер лежеше на пода в разпълзяваща се локва кръв. Ханон изпита мрачно задоволство, когато видя замръзналото смайване и ужас на лицето на трупа. Това беше войникът с изпъкналите очи. Ханон се надяваше, че ще му се удаде възможност да убие Пера и другия легионер. „По-кротко — тутакси го смъмри по-благоразумната му страна. — В това състояние не можеш да победиш и малко дете, какво остава за легионер“. Всичко сега се свеждаше до оцеляване. Ханон преглътна жаждата си за мъст и се затътри около локвата кръв.
Усойният коридор водеше от килията му покрай няколко други врати. Ханон спря при една и се заслуша. След малко чу тих стон. Що ли за нещастник лежеше от другата страна на вратата?
— Нямаме време да помогнем на всички — изсъска Бомилкар.
Ханон се помъчи да забрави за участта на неизвестния затворник и го последва. Всяка стъпка беше истинска агония, но той заповяда на краката си да продължат да се движат. Опитите да не изостава от бавното темпо на Бомилкар обаче бяха трудни и на Ханон му се наложи да го помоли да поспрат преди края на коридора. Имаше чувството, че гладиусът е изработен от олово, но въпреки това продължи да стиска дръжката му.
Най-сетне Бомилкар зави наляво. Даде знак на Ханон да изчака и предпазливо започна да се изкачва по някакво каменно стълбище. След малко се върна. Изглеждаше доволен.
— Положението е същото, каквото беше, когато дойдох. Има само един часови. Останалите са пратени да отбраняват града.
— Защо те е пуснал?
— Казах му, че Пера ме праща със съобщение за пазача пред вратата на твоята килия. — Бомилкар отново намигна. — Няма да заподозре нищо, докато не му отворя втора усмивка с ножа.
— И аз ще дойда — заяви Ханон.
— Не. Най-добрият ни шанс е, ако отида сам. Чакай тук, докато не те извикам.
Раната на Ханон започваше да тупти с нова сила. Не му оставаше друго освен да кимне.
Безшумно като котка Бомилкар изчезна нагоре по стълбището.
Ханон напрегна слух, като се мъчеше да не обръща внимание на препускащото си сърце. Размяна на реплики с дружелюбен тон. Тих смях. Бързо тракане на подковани сандали. Въпрос, последван от вик, който рязко секна. Тупване на нещо тежко на пода. Тишина.
Кой беше умрял? Без да е сигурен, Ханон вдигна гладиуса и се приготви за последния си бой. Когато Бомилкар се появи, той въздъхна с облекчение.
— Успя.
— Псето така и не разбра откъде му дойде. — Тонът на Бомилкар беше леко зачуден. — Иска ми се да го бях направил много по-отдавна.
Ханон успя да му се усмихне окуражаващо.
— Ще имаш предостатъчно възможности да усъвършенстваш уменията си във войската на Ханибал. Човек като теб е добре дошъл в нея.
Бомилкар го погледна доволно.
— По-добре да продължаваме.
Стълбището свършваше в малка стая за стражата. Покрай едната стена имаше две празни войнишки легла; в огнището димяха цепеници. На няколко места в помещението бяха поставени лампи. До огнището имаше бронзови котли и готварски пособия, питки и парче месо. Мъжът, който беше оставен да пази килиите, лежеше по гръб пред огнището, а трикракото му столче още беше между краката му. От дълбоката рана отстрани на врата му течеше кръв.