Заобиколиха трупа и отидоха до единствената врата. Стомахът на Ханон се сви, докато Бомилкар я отваряше. Кой знае какво имаше отвън? Картагенецът видя неувереността му.
— Продължаваме по друго стълбище, след което излизаме на двора на гарнизона. Там няма никого. Всеки способен да държи оръжие мъж е на стените.
— Но на портала ще има стража, нали?
— Само един.
— Ще се наложи да го убием.
— Прекалено рисковано е. По улиците зад портала има много хора. От едната страна на затвора обаче има склад. Ако вземем по една амфора с разреден оцет, мога да кажа, че ни е заповядано да ги занесем на войниците.
— Ще се наложи да си сваля качулката. Ами ако той види врата ми?
Бомилкар се намръщи съсредоточено.
— Мисля, че стражът стои отдясно на входа. Няма да види раната.
Ханон кимна — разбираше, че нямат друг избор. Замоли се боговете да са с тях. Определено щеше да им е нужна всяка помощ, която могат да получат.
След килията му беше странно да излезе отново навън. Мразовитият въздух щипеше раната му, но му донесе известно облекчение от болката. Ханон огледа застлания с калдъръм двор, около който се издигаха казармените постройки. Никъде не се виждаше жива душа. Небето представляваше драматична смес от тъмночервено и розово. Беше ранно утро и слънцето най-сетне се беше завърнало — с обещание за кръв. Бомилкар го заведе до склада, където взеха по една амфора. Ханон с мъка вдигна своята на лявото си рамо, от което по тялото му пробягаха болезнени вълни.
— Сега вече наистина няма да види раната.
Бомилкар го погледна окуражаващо.
— Добра идея. Ще успееш ли да стигнеш до първия ъгъл? Там ще можеш да си починеш.
— Ще се наложи. — Ханон стегна колене, преди да са се подгънали. „Трябва да се добера дотам“.
Нямаше повече дискусии. Двамата пресякоха двора по диагонал, право към портата. Бомилкар изобщо не забави крачка, когато стигна до нея. Ханон го следваше по петите, забил поглед в земята пред себе си. Гладиусът, който беше скрил под дясната си мишница, на всяка крачка заплашваше да се изплъзне и да издрънчи върху камъните. Можеше единствено да притиска ръка към тялото си и да се моли.
— Къде отивате? — викна някой.
— Носим оцет на войниците на стените — отвърна Бомилкар.
— По чие нареждане?
— На един центурион. Не му знам името.
Кратко мълчание, после:
— По-живо! Другарите ми сигурно са изплезили езици от жажда.
Бомилкар промърмори някаква благодарност и тръгна наляво. Ханон го последва; от стража видя само калигите му и краката от коленете надолу. Бомилкар вървеше толкова бързо, че той едва успяваше да не изостава. Въпреки болката обаче не смееше да забави крачка. Усещаше погледа на войника върху гърба си. В стомаха му се надигна паника, но той успя да я пропъди.
— Хей!
Ханон едва не изпусна амфората.
— Не спирай. Престори се, че не си го чул! — изсъска Бомилкар, без да се обръща. — Не може да напусне поста си.
— Хей, ти! Робе!
Продължиха да вървят. Десет крачки, двайсет. Стражът изруга, но не ги последва. Когато Бомилкар зави надясно и излезе на една по-широка алея, Ханон изпъшка от облекчение. Раната и мускулите на врата му протестираха яростно. Усещаше как нещо се стича надолу към туниката му. В мига, в който зави на ъгъла, пусна амфората.
Бомилкар я подхвана за дъното, преди да е паднала на земята.
— Внимавай! Счупи ли се, ще привлечеш внимание. Както и ако някой види проклетия меч. — Той напъха изплъзналия се гладиус обратно под наметалото на Ханон.
— Съжалявам. — Ханон се облегна на стената. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се свлече на земята.
Бомилкар надзърна зад ъгъла.
— Изкарахме късмет. Стражът остана на мястото си.
— Добре. И без това не бих могъл да избягам. — Въпреки студа лицето на Ханон беше мокро от пот.
— Никога няма да стигнеш до странноприемницата по този начин. Ще се отърва от амфорите. Сложи си качулката и чакай тук.
Ханон се подчини. Дори не видя как Бомилкар изчезва. Затвори очи и се опита да овладее редуващите се вълни гадене и пронизваща болка, които го изпълваха целия. Смътно дочуваше уплашени гласове, които минаваха покрай него. Различи името „Ханибал“, повтаряно отново и отново. „Точно така, кучи синове. Страхувайте се. Той идва“.