— Готов ли си?
Гласът на Бомилкар го стресна.
— Какво направи с амфорите?
— Оставих ги в една алея. — Бомилкар го погледна загрижено. — Можеш ли да вървиш?
Ханон събра остатъците от силите си и се изправи.
— Няма да остана тук.
— Добре. — Зъбите на Бомилкар проблеснаха в сумрака. — До странноприемницата има двеста и петдесет крачки. Ще вървим бавно. Преструвай се на роб. Не поглеждай никого.
Ханон стисна зъби и тръгна след спасителя си. Вървяха сякаш цяла вечност. Срещу тях бързаха хора — мъже водеха жените и семействата си по-далече от сражението. Зад тях подтичваха роби, понесли ценности или водещи мулета, натоварени с храна и одеяла. Ханон смътно се запита накъде ли са тръгнали. Нямаше как да избягат. Градът беше обграден от всички страни. Неколцина войници бързаха в същата посока, но бяха увлечени в разговор за ставащото и не им обърнаха никакво внимание. Ханон се радваше на това. Не беше в състояние да се бие. Тежестта на амфората беше отвличала вниманието му от раната на врата, но сега болката от нея пронизваше цялото му тяло. Стигаше дори до палците на краката му. Пред очите му проблясваха светкавици и през цялото време се мъчеше да не повърне. Замаян, Ханон едва задържаше на фокус Бомилкар. Полагаше огромни усилия, за да не откъсва поглед от гърба на картагенеца. Броеше крачките си на десетици и при всяка следваща му се струваше, че е пробягал цяла миля. Когато Бомилкар най-сетне спря, Ханон беше готов да се свлече на земята.
— Почти стигнахме. Още петдесет крачки и сме там.
Ханон погледна надолу по улицата. На една сграда отляво видя табела, на която беше нарисуван мъж с лък.
Глъчката на сражението вече се чуваше ясно. Сърцето на Ханон запя. Глухият тътен трябваше да идва от тарана, който блъскаше портата. По-леките удари трябваше да са от камъните на катапултите. Мъже викаха, крещяха, пищяха. А най-хубавото беше, че можеше да чуе звъна на оръжията. „Ханибал е тук!“
— Чуваш ли това?
Бомилкар се намръщи.
— Кое?
— Звънът на метал в метал. Това означава, че картагенските войници са стигнали до бойниците! Трябва да побързаме. Най-добре да се скрием, докато не разчистят улиците край портата.
Бомилкар огледа улицата, след което хвана дясната ръка на Ханон и я преметна през рамото си.
— Мога и сам — запротестира Ханон, но картагенецът не пожела да го слуша.
— Наоколо почти няма хора. Слаб си и така ще е по-бързо.
Благодарен за помощта, Ханон престана с възраженията. Не запомни почти нищо от остатъка от пътя. Двама ранени войници, куцащи нанякъде. Любопитен поглед на дете. Подозрителните очи на коняр в конюшнята. Изражението му се смени с дружелюбна усмивка, когато Бомилкар тикна в ръката му две монети. Пълна със сено плевня. Тихо цвилене на кон. И после нищо.
Когато портата падна навътре с разцепени дъски, фалангата на Сафон нададе ликуващ рев. Вдигна се облак прах. Откъм стените се чуха ужасени викове. Галите при входа захвърлиха тарана и се втурнаха през отвора, крещейки като обладани от демони. Стотици техни другари, готови за този момент, ги последваха по петите. Голи до кръста или облечени в ризници, воините се устремиха напред, като направо помляха очакващите ги римляни. Сафон и хората му закрещяха одобрително. Галите щяха да пометат легионерите и да разчистят пътя за фалангите.
Гърдите на Сафон се изпълниха с гордост. Набит, с къдрава черна коса и широк нос, той приличаше на баща си. Беше тук, защото Ханибал не беше изгубил вяра в него. Отрядът му щеше да е първият от редовната картагенска войска, влязъл във Виктумула. Опасността може и да не беше особено голяма, но щяха да имат предостатъчно възможности да избиват римляни. Заповедта на Ханибал беше животът им да бъде отнет. Колкото повече загинеха, толкова по-добре. Генералът беше дал тази заповед и Сафон щеше да я изпълни буква по буква. Подобно на братята си, Сафон беше израснал с истории за неправдите, причинени на Картаген от Рим. Тази война, тази битка даваше шанс за отмъщение. Ако изкараше късмет, можеше да овладее хамбарите, което със сигурност щеше да го издигне още повече в очите на Ханибал. Сафон не предполагаше, че някой ще се натъкне на Ханон, но това също беше възможно. Трябваше да претърсят гарнизона. Баща им щеше да е доволен, ако намерят тялото му. Въпреки ревността на Сафон към Ханон, който открай време бе любимец на Малх, най-малкият му брат заслужаваше подобаващо погребение.
Хвърли презрителен поглед към фалангата на Бостар. Най-сетне получаваше повече признание от по-малкия си брат. Жалко, че не можеше да го види. Сафон беше готов да даде мило и драго, за да зърне нещастната физиономия на Бостар, преди да влезе в града. Внезапно си даде сметка за нетърпението на войниците зад него. Редиците им се люшкаха напред-назад. Зад тях голяма група иберийски пехотинци им викаха да тръгват напред. Време беше. Ханибал гледаше.