— Да! Аз съм командир на фаланга! Либийски копиеносци! Либийци!
— Фа-лан-га? — повтори един от иберийците и добави на лош картагенски: — Ти Картаген?
— Да! Да! — извика Ханон. — Аз съм от Картаген! Той също е картагенец.
Напрежението изчезна като миризмата на труп, отнесена от вятъра. Изведнъж на лицата на иберийците цъфнаха широки усмивки.
— Картагенци! — изреваха те. — Ханибал!
Парцалът на главата на Бомилкар беше махнат и той беше освободен; и на двамата им дадоха вино. Когато видяха раната на Ханон, иберийците ахнаха ужасено. Единият извади чисто парче плат му го подаде, като настояваше да се превърже.
— Лекар — настоятелно каза той. — Трябва… лекар.
— Знам — отвърна Ханон. — Но първо трябва да намеря баща си или братята си.
Ибериецът не го разбра, но долови настоятелността в гласа му и каза:
— Чакай.
Ханон с радост се подчини. Седеше до Бомилкар, усещаше как виното разлива топлина по тялото му и отново започна да се чувства горе-долу като човек.
— Успяхме — каза. — Благодарение на теб.
Бомилкар се ухили.
— Не мога да повярвам. За първи път от пет години съм свободен.
— Ще бъдеш богато възнаграден за това, което направи — закле се Ханон. — И винаги ще съм ти задължен.
Стиснаха ръце, за да скрепят приятелството си.
Ибериецът се върна с един офицер, който знаеше картагенски. Щом чу историята на Ханон, той нареди да донесат носилка и прати да намерят Малх.
— Първо трябва да видя баща си — настоя Ханон.
— Пребледнял си като дух. Той ще те намери в полевата болница — отвърна офицерът.
— Не. — Ханон се опита да стане, но краката му се подгънаха.
Това беше последното, което си спомняше.
Събуди се от високи гласове. В ума му изникнаха иберийците, които измъчваха Бомилкар, и очите му рязко се отвориха. За свое объркване първото лице, което видя, беше на Бостар. Брат му изглеждаше ядосан и жестикулираше към някого, който беше извън полезрението на Ханон.
Над него имаше платнище. Лежеше на легло, а не в плевнята.
— Къде съм?
— Слава на боговете! Свести се! — извика Бостар и изражението му омекна. — Как си?
— Д-добре, предполагам. — Ръката на Ханон сама се вдигна към врата му. Едва успя да докосне дебелата превръзка, когато ръката на Бостар го спря.
— Не пипай. Хирургът каза да не я пипаш.
Ханон усещаше тъпо туптене във врата си.
— Не боли както преди.
— Благодарение на маковия сок. Хирургът те упояваше с него по три-четири пъти на ден.
През ума на Ханон прелетяха откъслечни картини. Имаше смътни спомени как някой излива горчива течност в гърлото му.
— Бомилкар ни разказа много за случилото се — каза Сафон.
Ханон успя да седне и се намръщи от рязката болка от раната.
— След като ме взеха в плен ли?
— Да. А Мут ни разказа първата част от историята.
Ханон видя как погледът на любимия му брат отново се спира върху врата му.
— Зле е, нали?
Бостар не отговори.
— Какво казва хирургът? — настоятелно попита Ханон.
— Първо твърдеше, че няма да оцелееш. Ти обаче изкара първата нощ и деня, а после и следващите. Изненада всички ни. — Бостар погледна Сафон, който кимна в знак на съгласие. — Ако молитвите помагат, значи боговете имат пръст във възстановяването ти. Прекарахме повечето време на колене. Дори татко!
Ханон започна да оценява облекчението на лицата на братята си, особено на Бостар.
— Колко време съм проспал?
— Дотук шест дни — отвърна Бостар. — Прескочи трапа вчера, когато треската отмина. Хирургът каза, че раната сълзи по-малко и започва да се затваря.
— Не е рана. А латинската буква F — горчиво каза Ханон. — Означава беглец.
— Но ти не си роб! — гневно извика Сафон. Бостар повтори като ехо думите му.
— Казах на офицера, който ме разпитваше, за поробването ми — обясни Ханон. — Той реши да ме дамгоса като избягал роб за последните часове от живота ми. Буквата трябваше да е на челото ми, но успях да се дръпна в последния момент. По-добре да ме жигоса по врата, нали? — И се усмихна криво.
Братята му не се разсмяха.
— Къде е отишъл тоя мръсник? — попита Сафон.
— Мисля, че да защитава стените. Това е единствената причина все още да съм жив. Бомилкар сигурно ви е казал как после дошъл и убил пазача ми. Ако не беше той… — Гласът на Ханон замря.
— Да. Той е добър човек. Постъпката му няма да бъде забравена — рече Бостар. — Жалко, че не знаехме какво се е случило, докато влизахме във Виктумула. Макар че да те търси човек беше като да търсиш игла в купа сено.