Квинт не го чу. Цялото му внимание беше насочено към хастатите наблизо, които се мъчеха да се повалят един друг със силни удари на щитовете си.
— Това е гадна и мръсна работа — каза Коракс. — Не като славните неща, с които са свикнали момчетата от конницата.
— Напоследък в конницата няма много слава — горчиво отвърна Квинт.
— Може и да си прав. Но все пак съм чувал добри неща за Фабриций.
— Надявам се. — Квинт не успя да скрие сарказма си.
Изпита облекчение, когато Коракс не коментира.
— Кога иска отговора?
— Каза ми да изчакам, командире.
— Добре. Няма да отнеме много време. — Коракс излая заповед и хастатите му се дръпнаха задъхани един от друг. Той отиде при тях и им даде нови заповеди. Този път войниците се строиха в две редици и затичаха в тръс.
Квинт ги гледаше като омагьосан. Никога не беше виждал подобни тренировки. Дървената екипировка беше два пъти по-тежка от истинската и скоро хастатите плувнаха в пот. Тогава Коракс им нареди да спринтират десет пъти напред и назад. Квинт критично си отбеляза, че баща му никога не тренира толкова здраво своите хора. Това, че яздеха коне, не означаваше, че идеята не е добра. Отново се запита какво ли е да се биеш пеша, заобиколен от десетки другари. Дали беше по-добре от това да си конник?
— Интересно ти е.
— Да, командире.
— Достатъчно ли, за да постъпиш в пехотата?
Квинт се запъна с отговора. Акцентът му, простото наметало и туниката бяха накарали Коракс да си мисли, че е обикновен слуга на Фабриций.
— Всъщност да, командире.
— Е, трябват ни велити толкова, колкото и други войници.
Квинт се опита да изглежда доволен. Фантазията му беше да стане тежковъоръжен пехотинец, но думите на Коракс вкараха щуротия в главата му. За да има някакъв шанс планът му да се превърне в реалност, той продължи представлението.
— Да, командире.
— Господарят ти може и да не остане много доволен, но ние ще се радваме да те приемем. Стига да минеш през началното обучение, разбира се. Някои офицери не си правят труда да набират нови войници, но аз не съм от тях.
— Благодаря, командире. За мен ще бъде чест. — Квинт се запита дали наистина е така. Беше чувал да казват, че велитите са като утайката на дъното на амфората. Но все пак постъпването при тях беше по-добро от срама да се върне у дома. И никога повече да не служи в армията.
— Не прибързвай. Помисли си сериозно. Рим се нуждае от мъже като теб в легионите си. След една-две години служба може и да получиш повишение. Да станеш хастат.
Идеята изпълни Квинт с радостно вълнение, но внезапната болка в лявата ръка го спря от прибързани решения. Дори да започнеше да тренира с велитите, раната му бързо щеше да бъде открита. Щеше да е почти невъзможно да обяснява как е получил раната от стрела. Освен това му трябваше известно време, за да обмисли възможностите.
— Ще си помисля, командире.
Коракс го изгледа за момент, но после опционът му извика някакъв въпрос и той отиде при него.
Въпреки това мислите на Квинт не престанаха да препускат, докато Коракс не написа отговора си под съобщението на Фабриций. Баща му скоро щеше да изпълни заканата си да го върне у дома. Имаше ли по-добър начин да остане в армията? Не можеше да се премести в друга кавалерийска част — Фабриций със сигурност нямаше да го позволи, пък и всеки офицер знаеше кой е той. Но това можеше и да проработи. Ако се сражаваше добре, щеше да бъде повишен в хастат. Планът изглеждаше добър и крачката на Квинт беше лека, докато се връщаше към палатките на конниците. Оставаше му само да тренира лявата си ръка, за да възстанови силата ѝ.
След няколко часа вече не беше толкова сигурен.
Първоначалната реакция на Калатин беше изумление.
— Баща ти със сигурност няма да те прати у дома! — извика той. Но когато видя, че Квинт е убеден, че това ще се случи, направи всичко по силите си да го разубеди от идеята да постъпва в пехотата. За нула време щели да разберат кой е; новите му другари никога нямало да го приемат; изобщо не си давал сметка колко много жертви дават велитите в битка. („Забрави ли колко души изгубихме при Требия“ — възрази му Квинт.) Последният довод на Калатин обаче улучи точно в десетката. — Ами аз какво ще правя? — попита той. — Ще ме оставиш сам, без приятели. Не ми го причинявай, моля те.
— Добре — промърмори Квинт, като се опитваше да не мисли за баща си. — Ще остана.
Вътрешно обаче не беше сигурен колко още може да остане.