— Готови? — изсъска той.
— Готови и изгарящи от нетърпение, командире — отвърна Мут, слаб мъж с вечно скръбна физиономия. Изражението му до известна степен се дължеше и на факта, че трудното му за произнасяне име беше съкратено само до Мут.
— Придвижваме се ходом, като гледаме да вдигаме колкото се може по-малко шум. Никакви приказки! — Ханон изчака заповедите му да бъдат предадени, след което вдигна щита и копието си и тръгна напред в мрака.
Трудно беше да прецени точно, но спря на около триста крачки от градските стени. Даде знак на Мут да заповяда на войниците също да спрат. Погледна нагоре към бойниците, наострил уши. Намираха се отвъд обхвата на катапултите и шансовете да бъдат забелязани в мрака бяха малки. Когато чу часовите да си приказват, надеждата му, че ще минат незабелязано, се превърна в увереност. Въпреки това напрежението в стомаха му се засили, докато приближаваха към тъмната вила. На всичкото отгоре отнякъде се чу крясък на сова. Ханон настръхна, но успя да пропъди тревогата си. Крясъкът на сова не означаваше лоша поличба за картагенците. Самият той беше научил за това поверие, докато беше роб при Квинт. Въпреки това се радваше, че хората му не са запознати с римското суеверие.
Продължи предпазливо напред. Вилата ставаше все по-голяма, тъмна и притихнала като някаква огромна гробница. Стомахът му се сви още повече, но той не забави крачка. Всяко проклето домакинство в Италия изглежда така по това време на нощта, каза си. Не лаеха кучета, защото те също бяха избягали в града. „В такъв случай няма да намериш нищо — извика му някакъв глас вътре в него. — И си глупак, ако си мислиш, че ще са оставили някаква храна. Всичко до последната хапка е било пренесено зад стените на Виктумула“.
Ханон си припомни за надутите лекции, които обичаше да му чете най-големият му брат Сафон, и стисна зъби. Това, което правеше в момента, имаше смисъл от разузнавателна гледна точка. Вече нямаше връщане, а и щяха да влязат и да излязат за нула време. Планът му беше Мут и повечето войници да останат на стража отвън и да се ослушват за приближаващи врагове откъм града. Ако се случеше подобно нещо, Мут щеше да изсвири уговорения сигнал и щяха да се изтеглят тихомълком. Докато заместникът му стоеше на стража, четири групи от по десет души щяха да влязат в имота. Едната начело с Ханон щеше да се промъкне в самата къща, а другите, водени от надеждни копиеносци, щяха да претърсят стопанските постройки за продоволствия.
Ханон се промъкна до един от малките прозорци на южната стена на вилата и надникна между дървените летви. Вътре цареше пълен мрак. Той приближи ухо до капаците и се заслуша дълго, но не чу нищо. Окуражен, нареди четирите групи да се приготвят.
— Внимавай, командире — прошепна Мут.
— Ще внимавам. Не забравяй, при най-малкото съмнение за римски войници се оттегляш. Не искам да губим хора в безсмислен сблъсък.
— А ти, командире?
— Ще ви последвам. — Ханон се ухили самоуверено. — До позицията ти.
Мут отдаде чест и се отдалечи. Ханон гледаше как по-голямата част от фалангата изчезва в мрака, преди да поведе групата си. Трите други групи също тръгнаха, водещите ги копиеносци бяха на един ред с Ханон. Минаха покрай източната стена и спряха при ъгъла на сградата, зад който трябваше да започва дворът. Преди да излезе на открито, Ханон на два пъти надникна бързо зад ъгъла. Не успя да различи почти нищо в тъмнината, но все пак видя очертанията на пътеки и грижливо поддържани насаждения и дървета — градината на домакинството. Малко по-нататък, в посока към града, имаше нещо като бараки, конюшня и голям хамбар. Нямаше никакви признаци на живот. Малко по-спокоен, Ханон погледна тримата водещи копиеносци.
— Претърсете всички постройки. Вземайте само храна. Отваряйте си очите и ушите на четири. Срещнете ли сериозна съпротива, отстъпете. Не искам никакви геройски подвизи в мрака. Ясно ли е?
— Да, командире — прошепнаха те.
Ханон пристъпи зад ъгъла; войниците го последваха. Чу се звън на метал, когато нечие копие чукна шлема на мъжа отпред. Ханон погледна гневно през рамо, но не забави крачка: звукът едва ли бе достатъчно силен, за да събуди онези, които може би бяха във вилата. Промъкна се покрай стената, като търсеше входа. След двайсетина крачки стигна до него — типична тежка дървена врата с метални нитове. Беше затворена. Ханон опря пръсти в дъските и побутна. Нищо не се случи, така че той натисна по-силно. Пак нищо. Сърцето му се разтуптя. Възможно ли беше вътре да има някого? Или обитателите просто бяха заключили, преди да се махнат?