Етрурия, пролетта
Ханон усети гъдел и за стотен път махна с ръка покрай белега на врата си. Изгорената от желязото плът беше заздравяла, но поради някаква причина привличаше мухи като прясно лайно. Той размаха раздразнено ръка във въздуха.
— Разкарайте се!
— Мухите не са много, командире — обади се Мут. — Смятай се за късметлия, че още не е лято.
— Казват, че тогава въздухът почернявал от тях — обади се Сафон.
Ханон ги изгледа раздразнено, макар да знаеше, че са прави. Беше виждал облаците летящи гадини над блатата недалеч от дома на Квинт и знаеше какво е всяка открита част от тялото ти да е нахапана. Имаше обаче и други неща, които можеха лесно да го раздразнят. Чу се силно жвакане, когато извади левия си крак от дълбоката до прасеца кал и се опита да намери по-сухо място, на което да стъпи. Не успя.
— Това място е адска дупка — измърмори.
— Така е, командире. А ти ще ни изведеш от нея, нали?
Ханон си помисли дали не му се подиграват, но мръсното лице на Мут беше безметежно като на бебе.
— Да, ще ви изведа. Аз или Сафон. — Брат му го погледна и се ухили. За пореден път Ханон се запита дали не е прибързал с предложението, което беше направил на Ханибал. Предишния ден беше отишъл при генерала и го бе помолил да поведе разузнавателен отряд, който да намери път през блатата, в които се бяха озовали. За негова изненада и удоволствие Сафон беше предложил да го придружи — „за морална подкрепа“, както се бе изразил.
Ханон беше благодарен, когато Ханибал прие молбата му. „Още един отряд съгледвачи няма да навреди. Ако някой успее да намери път, това си ти. Защото си късметлия“ — беше изръмжал и беше избърсал червеникавата течност, която сълзеше под превръзката на дясното му око. Въпреки че бе доволен от похвалата, Ханон едва се беше сдържал да не се извърне. Говореше се, че Ханибал щял да ослепее, че щели да изгубят толкова войници, колкото били изгубили при прекосяването на Алпите. Ханон се нахвърляше свирепо върху всеки, когото хващаше да разпространява такива слухове. Ханибал беше превел войската през Алпите, при това през зимата. Генералът щеше да намери път и през тези блата, със или без помощта на Ханон. Но ето че сега, насред тази забравена от боговете пустош, в отсъствието на Ханибал, той не беше толкова сигурен в това.
— Може би армията трябваше да поеме по друг път — промърмори той.
— Не е толкова просто — отвърна Сафон.
— Знам — въздъхна Ханон. — Иначе накъдето и да се насочехме, щеше да ни се наложи да се бием.
С пристигането на пролетта се беше разчуло, че Гай Фламиний, един от новите консули, насочил легионите си към Арециум в Апенините. Отговорът на Ханибал беше да избегне Фламиний, като пресече блатистата равнина на река Арно, която течеше на запад към морето през сърцето на Етрурия.
— Трудно беше, но замисълът проработи — рече Сафон. — От няколко дни не сме виждали римски отряди.
— Разбира се, че не сме! За какво им е да газят в това тресавище? — Ханон посочи гневно водата навсякъде около тях.
— Скоро ще се приключи — жизнерадостно заяви Сафон.
В отговор Ханон само изсумтя раздразнено. С навлизането в делтата положението непрекъснато се влошаваше. Заради силните пролетни дъждове Арно беше придошла повече от обичайното. При толкова голяма наводнена площ често единственият начин да продължиш беше да си избереш посока и да вървиш. Това се оказа крайно опасно — десетки войници се удавиха в дълбоки вирове или бяха отнесени от невидими силни течения. Товарните животни също пострадаха. Някои се подплашваха и се хвърляха във водата към сигурната си смърт. Други затъваха до корем в тресавището и не можеха да бъдат извадени. Добичетата с повече късмет биваха заколвани, но много други бяха просто разтоварвани и изоставяни. Положението продължаваше да се влошава и същото започна да става и с хората. Дори една невнимателна стъпка на онези отпред можеше да се окаже фатална. Затънали в лепкавата кал до гърдите, войниците умоляваха да ги спасят. Отначало другарите им се опитваха да ги измъкнат, но след като опитите им се оказваха неуспешни, започнаха да се отказват. Фалангата на Ханон имаше късмет — бяха изгубили само трима души. Отрядът, към който беше зачислен Бомилкар, беше дал много повече жертви. Тъй като не желаеше да остави войниците си да се удавят в калта, Ханон беше сложил край на страданията им с лък.
Галите бяха засегнати най-зле. След като доста от тях дезертираха, Ханибал нареди недисциплинираните воини да застанат в средата на колоната. Иберийската и либийската пехота поеха авангарда, а тежката кавалерия — ариергарда. Нумидийските конници под командването на брата на Ханибал Магон не позволяваха на галите да бягат по фланговете. Това беше предотвратило масовите бягства, но не можеше да попречи на духа да отпадне още повече. Ханон беше благодарен, че Бостар и баща му оставаха твърди пред трудностите. Дори Сафон му беше от помощ със зловещите си шеги за най-гадните неща, които е виждал. Но въпреки подкрепата на близките му ужасът продължаваше.