Температурите се бяха качили точно колкото да накарат продоволствията да загният, с което се сдобиха с нов враг — глада. Запасите от вода и вино намаляваха и войниците трябваше да пият от реката. Както можеше да се очаква, мнозина започваха да повръщат или получаваха диария. Повечето успяваха да продължат, но имаше и такива, които нямаха сили да го направят. Те бяха изоставени, подобно на затъналите мулета. Нощите, обичайното време за отдих, не бяха по-добри. Беше толкова влажно, че паленето на огньове бе немислимо. Измръзнали, гладни и без суха земя, на която да легнат, войниците се опитваха да спят върху екипировката си. Ханон дори беше виждал как някои дремят върху труповете на мулета.
Ето защо отиването му при Ханибал нямаше за цел единствено да получи одобрението му. Всичко щеше да е за предпочитане пред газенето през безкрайно тресавище в свят, състоящ се единствено от небе и вода. Ханон изобщо не се изненада, когато почти цялата му фаланга поиска да тръгне с него. Накрая беше избрал двайсет от най-силните си войници. Би предпочел да остави Мут начело на останалите, но непреклонният офицер не пожела и да чуе подобно нещо. „Изгубих те веднъж и няма да позволя това да се повтори — каза му. — Освен това съм ти длъжник“.
Ханон погледна Мут и реши, че коментарът му отпреди малко е искрен, а не подигравателен. По време на сблъсъка с римския патрул преди да стигнат до Виктумула той беше спасил живота на заместника си. Не го беше направил, за да си гарантира лоялността му, но въпреки това беше доволен, че тя е един от резултатите от постъпката му. Беше твърдо решен да оправдае всеотдайността на Мут. А трябваше да се докаже и пред Сафон.
Бяха оставили колоната зад себе си по изгрев-слънце, като тръгнаха само с копията, малко вода и храна. Сега вече беше малко след пладне. Бяха вървели повече от пет часа и през това време не бяха намерили суха земя, която да продължи повече от няколко десетки крачки. Накъдето и да погледнеше, Ханон виждаше само безкрайна вода. Благодарен, че облаците са се разпръснали, прецени положението на слънцето. Поне можеше да го използва, за да поддържа курс на юг. Смятаха да продължат в тази посока и с помощта на боговете да намерят пътека, по която да може да мине войската.
Продължи напред. Всяка следваща крачка му се виждаше по-трудна от предишната.
Мина време и слънцето се спусна на запад. Проклетите насекоми продължаваха да налитат на врата на Ханон. Белегът го сърбеше, стомахът му къркореше и гърлото му беше пресъхнало. Полепналата по краката му кал беше толкова тежка, че му се налагаше от време на време да спира, за да я махне. Не знаеше защо изобщо си прави труда. Облекчението продължаваше не повече от двайсетина крачки, след което трябваше да повтаря операцията. Започна да си мисли, че едно сражение с много по-силна римска армия е за предпочитане пред газенето в тресавището. Всичко беше за предпочитане пред това мъчение.
Погледът му се плъзна надясно, над тревата и тръстиката. Далече зад тях видя редица дървета. И още нещо.
— Какво е това?
— Кое, командире? — Мут дойде при него: използваше копието си като патерица.
— Онова там. — Ханон посочи.
Мут присви очи, после намусената му физиономия се разведри.
— Лодка, командире.
— Богове, наистина е лодка — възкликна Сафон.
Ханон се опита да сдържи вълнението си. Почти не бяха видели жива душа, откакто бяха навлезли в тресавището. Нищо чудно, че местните жители бяха избягали, но това означаваше, че няма как да наемат водачи.
— Сигурно е някой рибар.
— Възможно е — каза Мут.
— Какво ще правим? — попита Сафон.
— Ако видят, че сме двайсет души, ще изчезнат.
— Няма да отидеш сам, командире — тутакси каза Мут.
— Аз ще дойда — предложи Сафон.
Ханон се усмихна.
— И двамата сте като дърти бабички. Но все пак ще е по-добре да не съм сам, иначе няма да спрете да се разправяте.
Въпреки че нямаше суха земя, на която да седнат, копиеносците нямаха нищо против да спрат за почивка. Ханон им нареди да стоят тихо и продължи напред със Сафон. Оставиха шлемовете и щитовете си и взеха само копията. Всеки селянин щеше да изпадне в ужас при вида на войници — каквито и да било войници — затова Ханон искаше да изглеждат колкото се може по-малко опасни.