Вървяха тихо. Ханон беше толкова зает да не изпуска лодката от поглед през тръстиката и храстите, че започна да не внимава къде стъпва. Изведнъж земята под краката му изчезна. Той залитна напред и се озова в дълбок вир. Усети се да не извика, за да не подплаши рибарите. Когато водата покри главата му, вдигна ръка в опит да се изправи. Не можеше да използва за плуване другата си ръка, с която държеше копието. Протегна крака надолу, за да напипа дъното.
Стори му се, че е минала цяла вечност, когато усети нещо твърдо. Облекчението се смени с ужас, когато десният му сандал потъна дълбоко в тинята. Ръцете му запляскаха по повърхността, докато се мъчеше да се освободи. Зарита с другия крак, но без резултат. Водата влезе в отворената му уста и той се закашля, от което нагълта още повече. Трудно му беше да държи брадичката си над повърхността. Обзе го паника. „Като едното нищо мога да се удавя“, помисли си. Завъртя трескаво глава в търсене на Сафон. Ако му протегнеше копието си, брат му можеше да го измъкне.
Сигурно си въобразяваше, но когато погледна лицето на Сафон, можеше да се закълне, че изражението му е любопитно и някак доволно, подобно на това на котка, хванала мишка. Ханон примигна и видението изчезна.
— Помощ! — изсъска той. — Кракът ми затъна в калта.
— Аз пък си помислих, че си решил да поплуваш.
„Странно време за шеги“, помисли си Ханон. Беше обаче толкова отчаян, че мисълта отлетя на мига.
— Можеш ли да го стигнеш? — И протегна копието си към Сафон.
Като използва своето копие за опора, Сафон пристъпи към него.
— Дръж се!
Ханон рядко беше изпитвал толкова голямо облекчение като онова, което усети, когато сандалът му се измъкна от тинестото дъно. Не искаше да напусне този свят като удавник. Беше чудесно отново да усети подгизналата земя под краката си.
— Благодаря.
— Е, нали си ми брат. Как си?
— Добре.
Сафон го тупна по рамото и продължиха, като изпробваха с копията си дълбочината на водата още по-внимателно, отколкото преди. За щастие земята стана малко по-суха за известно време и това им позволи да приближат лодката. Тя изобщо не беше помръднала от мястото си. Човекът в нея се беше навел над единия борд и наместваше нещо, вероятно рибарска мрежа. Ханон ускори крачка. След още трийсетина крачки кракът му излезе от калта с особено силно жвакане. Човекът трепна, погледна към тях и веднага започна да вади мрежата от водата.
„Мътните да го вземат“, помисли си Ханон. От самото начало се тревожеше, че може да се случи точно това.
— Ще изчезне, преди да успеем да се доближим — отбеляза Сафон.
— Знам. — Ханон вдигна длани пред устата си и извика: — Помощ!
Рибарят продължаваше трескаво да вади мрежата.
— Хайде — каза Ханон. — Щом извади мрежата, ще отплува.
Къде с ходене, къде с плуване двамата успяха да преполовят разстоянието преди мрежата да се озове в лодката. Рибарят хвана греблата, наведе се напред и загреба.
Ханон съвсем се отчая и изрева:
— Спри! Помогни ни! Няма да ти направим нищо лошо!
Рибарят ги погледна, поколеба се, после отново загреба.
— Ще ти платим! Злато. Сребро. Оръжия!
Поглед през рамо. Греблата замряха във водата.
Ханон погледна Сафон, пристъпи напред и извика:
— Трябва ни водач. Можеш ли да ни помогнеш?
— Водач ли?
— Да. — Направи още няколко крачки. — Някой, който да ни преведе през тресавището до юг. Знаеш ли пътя?
Къс смях.
— Естествено.
Сега Ханон вече виждаше, че рибарят е всъщност момче на около десет години. Мършаво, с дълга коса, предпазливо и явно недохранено. Туниката му беше цялата на дупки.
— Ще ни закараш ли? Ще те възнаградя богато, кълна се. Как ти се вижда кесия сребро?
— За какво ми е сребро? — отвърна момчето. — Тук нямам полза от него.
— Ами копие като това? — предложи Ханон и в пристъп на вдъхновение вдигна оръжието си. — Чудесно е за лов.
Момчето се намръщи.
— Може би. Стрелите обаче ще ми свършат повече работа.
— Мога да ти дам стрели — обеща Ханон. — Колкото искаш!
Момчето като че ли омекна.
— Наистина ли?
— Кълна се в гроба на майка си.
Отговорът не последва веднага. Ханон остави момчето да мисли. После попита:
— Мога ли да приближа?
— Само ти. Не и онзи с жестоката физиономия.
Сафон, който почти не знаеше латински, не разбра нищо. Ханон скри изненадата си от думите на момчето и каза на брат си:
— Чакай тук.
И тръгна към лодката. На двайсетина крачки от нея момчето му даде знак да спре.