Духът на Квинт се приповдигна, но следващите думи на баща му го зашеметиха като удар в слънчевия сплит.
— Ако това стане, ти също ще видиш сражение, Калатин.
Квинт зяпна Фабриций. Изненадата на Калатин също бе очевидна.
— Не разбирам. Ръката ми е по-добре. Готов съм да се сражавам.
— Няма нищо общо с ръката ти. Връщаш се веднага у дома. Калатин и седем други са прехвърлени в конницата на Сервилий.
Квинт беше твърде стъписан, за да отговори.
— В Арминум? Защо? — объркано попита Калатин.
— Сервилий прати вест на Фламиний. Иска хора, които вече са се сражавали срещу конницата на Ханибал. Твърде много от нас са зачислени към частите на Фламиний. Сервилий се нуждае от конници, които да научат хората му на прийомите на картагенците. Разбрахме се да му пратим осем души. Аз предложих кандидатите.
— Защо и аз да не ида с него? — разгорещено попита Квинт. — Вече съм достатъчно голям! Освен това дадох клетва.
— В името на Хадес, няма ли да се научиш да си държиш езика зад зъбите? Все повече и повече виждам майка ти в теб — рязко отвърна Фабриций. — Говорих с Фламиний. Връщаш се у дома, и точка. — Забеляза нещо в очите на Квинт и му се закани с пръст. — По принцип все още ще се водиш към конницата. Може да те призоват отново, но само ако покажеш ясно, че си съзрял. Чуя ли друго, ще се погрижа да анулират клетвата ти.
В този момент Квинт мразеше баща си до дъното на душата си.
Фабриций се обърна към Калатин.
— И ти ли ще протестираш?
— Не, командире. Предпочитам да не отивам, но щом заповедта ти е такава, ще я изпълня.
— Добре — Фабриций излезе от палатката, без да каже нито дума повече.
Вбесеният Квинт го гледаше как се отдалечава. „Хадес да го вземе дано!“
— Богове, това беше неочаквано — промърмори Калатин.
— За теб може би, но не и за мен — горчиво каза Квинт. — Ти поне ще имаш шанс да се сражаваш с Ханибал. А аз ще кисна у дома с жените.
— Да си с баща си не е добре за теб. Непрекъснато се спречквате. Може би известно време далеч от него ще ти се отрази добре. А и кой е казал, че войната ще свърши скоро? Ханибал е умен пълководец. Обзалагам се, че и след година още ще се бием с него. Баща ти няма да може вечно да ти пречи да влезеш в конницата. Просто се дръж добре у дома. Погрижи се майка ти да е доволна.
Квинт не си направи труда да му отговори. Сигурен беше, че баща му няма да допусне той отново да служи. Това го накара да вземе окончателно решение. Сега беше идеалната възможност да се обърне към Коракс с молба да постъпи при велитите. Така можеше да остане в армията на Фламиний, близо до Ханибал. Баща му никога нямаше да разбере. „Няма да ме прати у дома — яростно си помисли Квинт. — Сам ще си бъда господар. И ще се науча да се бия като пехотинец“.
Капуа
Когато излязоха от храма на Марс, духът на Аврелия се приповдигна. Първия път нямаше нищо против да се моли за душата на Флак, но ѝ се видя прекалено да го прави отново и отново. Майка ѝ каза обаче, че било важно, и Аврелия предпочете да не спори. А и честно казано, съжаляваше, че е мъртъв. При единствената им среща Флак ѝ се беше видял хубав мъж. Дори малко се беше увлякла по външността, самоувереността и силата му. Но после той беше заминал за Рим с баща ѝ и тя не го видя повече. Получиха едно писмо и това беше всичко. Аврелия изпита лека тъга. Трябваше да има повече кореспонденция, но за Флак войната беше по-важна от това да пише на някакво си дете. А малко след това го бяха убили. Смъртта му бе тъжно нещо, но Аврелия нямаше намерение да прекара живота си в оплакване на мъж, когото изобщо не познаваше.
След като бяха изпълнили дълга си, можеха да посетят Гай и баща му Марциал. Сърцето ѝ подскочи. При предишното им идване в Капуа Гай беше на учения с отряда си. Аврелия обичаше Марциал, но да види него вместо сина му не беше същото. Много се надяваше днес той да я види като нещо повече от сестра на Квинт. Беше облякла най-хубавата си дреха, носеше всичките си накити и дори тайно си беше сложила малко парфюм от една стъкленица на майка ѝ. С малко късмет щеше да ѝ се размине, но все пак Аврелия внимаваше да не доближава прекалено Атия, чието обоняние беше наистина впечатляващо. Както и способността ѝ да разгадава постъпките на Аврелия.
— Мисля, че мина добре — каза Атия.
— Да — измънка Аврелия. Кой можеше да каже как е минало? Не че статуята на Марс отговаряше по някакъв начин на когото и да било. Тя просто си стоеше там, властна и царствена, загледана през дългото тясно помещение, което бе сърцевината на храма.
Атия я погледна намръщено.