— Надявам се, че молитвите ти за Флак са били искрени.
Аврелия бързо долови първия предупредителен сигнал. Най-добре беше да не се карат, преди да са видели Гай.
— Молих се с цялото си сърце, майко — излъга тя с най-правдивия си тон.
Лицето на Атия омекна.
— Душата му ще намери по-голям покой, ако знае, че все още го помнят. Нали не забрави да помолиш боговете да бдят над татко ти и Квинт?
— Разбира се, че не съм! — Този път реакцията на Аврелия беше съвсем искрена.
— Добре. Е, тогава да вървим към пазара. Забравих да кажа на Агесандър да вземе някои неща.
При споменаването на надзирателя погледът на Аврелия се стрелна към тълпата, но за нейно облекчение от него нямаше и следа. С малко късмет нямаше да го видят до по-късно, в дома на Марциал. Купуването на всичко от списъка на Атия щеше да отнеме доста време. Но не толкова, колкото обикновено. При предишното им идване Аврелия беше забелязала, че майка ѝ беше поръчала по-малко храна от обичайното; днес беше същото. Аврелия не се замисли дълго върху това; главата ѝ вече беше пълна с образи на Гай. Как се усмихва, когато я вижда. Великолепен в униформата си. Как ѝ предлага ръката си, за да излязат на разходка. Как ѝ прави комплимент за външността ѝ. Как се навежда и устните му докосват нейните…
— Милостиня, млада господарке!
Аврелия примигна и трепна от ужас. Пред нея стоеше дрипав просяк. Изсъхналата му длан и блестящите чуканчета на мястото на пръстите бяха тикнати под носа ѝ. Обезобразяването не свършваше с това. Човекът почти нямаше нос, само две зеещи дупки под възпалените сълзящи очи. Кожата му беше като на змия, цялата на люспи. Лицето му беше цялото в пъпки — от малки колкото нокът до такива с размерите на костилка на праскова. Аврелия неведнъж беше виждала прокажени, но само от разстояние. Обикновено стражите на портите не ги допускаха в Капуа. Никога не беше виждала толкова отблизо такъв човек. Сви се и изпита ужас при мисълта, че болестта може да се прехвърли върху нея.
— Нямам пари.
— Богата млада дама като теб? — Тонът на прокажения беше мазен и невярващ. Сакатата ръка отново махна към нея. — И най-дребната монета ще ми помогне, ако благоволиш.
— Махай се от дъщеря ми!
Прокаженият се дръпна уплашено от Атия.
— Асклепий да ни пази от подобна участ. — Атия ѝ даде знак. — Заобиколи го.
Аврелия не се сдържа и отново погледна прокажения. Въпреки отвращението от външността му изпита и дълбоко съжаление. Не можеше да си представи по-ужасна съдба от тази да бъдеш прокълнат на подобна бавна, мъчителна смърт.
— Моля те, майко. Дай му нещо.
Атия я изгледа за момент. После въздъхна и бръкна в кесията си. „Само една монета, какво толкова?“
— Вземи. — Една полудрахма проблесна във въздуха. Прокаженият посегна към нея, но не успя да я улови със сакатите си ръце. Малката сребърна монета падна в прахта и той се хвърли към нея, като благославяше и двете.
Аврелия го погледна отново и зяпна. Човекът нямаше пръсти на левия крак. А на мястото на дясното му стъпало имаше само покрит с белези чукан, увит в парцал.
— Хайде, дете. Тази монета ще го изхрани поне няколко дни. — Гласът на Атия беше мек.
Отдалечиха се бързо. Прокаженият изчезна в тълпата.
— Няма да се разболея от тази болест, нали? — Първоначалният страх на Аврелия се беше върнал.
— Не, боговете да не дават. Той не те докосна, а и ти не остана прекалено дълго близо до него. — Атия погледна през рамо. — Стражите на портите явно са спали сутринта, за да го пуснат в града. — Носът ѝ се сбърчи и уплашена, че майка ѝ е надушила парфюма, Аврелия се дръпна на крачка от нея. В следващия момент Атия продължи напред и Аврелия благодари на боговете, че ѝ се е разминало.
Спряха първо при един грънчар, а после при търговец на вино. Там Атия започна да се пазари за качеството на предишното вино, което беше купила. На Аврелия бързо ѝ доскуча. Обиците и огърлиците пред входа на бижутерския магазин отсреща привлякоха погледа ѝ и тя отиде да ги разгледа по-добре. Някакъв дребен оплешивяващ мъж с чудесен гръцки хитон се сблъска с нея. Човекът промърмори някакво извинение; улисана в дрънкулките, Аврелия почти не му обърна внимание.
Бижутерът, египтянин с очи като мъниста, веднага забеляза интереса ѝ.
— Какво ще си купите?
Тя му се усмихна.
— Просто гледам.
— Моля, магазинът ми е твой. Пробвай всичко, което ти хареса.
Аврелия въздъхна. Нямаше пари. Погледна с копнеж към Атия, но знаеше, че няма смисъл да я моли. Отговорът ѝ щеше да е, че накитите, които носи в момента — златни висулки с мъниста от синьо стъкло и прост златен пръстен с червен гранат — са ѝ повече от достатъчни. Майка ѝ нямаше да ѝ купи повече накити до сватбата ѝ. Внезапно ѝ хрумна палава мисъл. Не беше нужно бижутерът да знае, че няма да купи нищо.