„Нито пък Гай“, помисли си Аврелия.
Усмивката на Фанес стана по-широка.
— Някой роб — презрително рече Атия. — Плащаш на роб на Марциал.
— Имам уши в цяла Капуа. — Фанес размърда пръсти. — Все пак съм лихвар. Такива като мен трябва да знаят за какво си говорят хората. Кой се тревожи, кой иска да опита някакво ново начинание, такива неща.
— Ти си проклета пиявица — отвърна Атия.
Фанес цъкна с език.
— Съпругът ти винаги е бил много по-любезен. Особено когато искаше удължаване на срока за изплащане на заема. Сигурно е от римското му потекло.
Атия не си направи труда да му отговори.
— Аврелия! — Този път Фанес не се опита да я спре. А завъртя глава.
— Ахил! Усмивка!
Двамата мъже, които Аврелия бе забелязала, изпълниха входа. Не бяха въоръжени, но физиономиите им изобщо не можеха да се нарекат дружелюбни.
— Шефе? — каза първият — здравеняк с белези, които започваха от ъгълчетата на устните и продължаваха по двете му бузи.
На Аврелия ѝ призля. Този трябваше да е Усмивката. Познаваше този тип мъже. Беше виждала такива. Двамата бяха бивши гладиатори, сега биячи на гърка.
— Никой да не напуска магазина, докато не позволя — каза Фанес.
— Да, шефе. — Двамата застанаха рамо до рамо, препречвайки пътя към улицата. Собственикът измънка нещо от рода, че повреждането на стоката му е престъпление, след което изчезна в дъното на магазина.
Атия се изправи в целия си ръст.
— Какво ще направиш? Ще заповядаш на тези твари да ни пребият ли?
— Надявам се да не се стига до това — отвърна Фанес.
— Мръсно псе! Закрещя ли, ще дойдат хора.
— Може да дойдат, а може и да не дойдат. Ако някой е достатъчно глупав да опита, Ахил и Усмивката бързо ще им покажат каква грешка са направили.
Фанес беше прав. Аврелия го разбра по мълчанието на майка си. Дори посред бял ден малцина жители на Капуа биха се намесили при разправия или сбиване. Ако се пролееше кръв, можеха да извикат градската стража, но иначе всеки се оправяше сам с проблемите си. Аврелия изведнъж си помисли, че би дала какво ли не да се появи Агесандър, но дори той щеше да се затрудни сериозно с двама толкова едри типове.
— Както могат да го покажат на всеки, стига да им заповядам.
— Как смееш да ни заплашваш? — извика Атия.
— Да заплашвам ли? Кого заплашвам? — Усмивката на Фанес не стигна до очите му. — Просто искам да поговорим за парите, които ми се дължат — значителна сума, както несъмнено знаеш.
Атия стисна устни, но не отговори, което каза на Аврелия, че майка ѝ наистина знае за парите, които дължат на Фанес. „Сигурно го е отбягвала“, помисли си Аврелия. Трябваше обаче да се махнат оттук. Тя се огледа за евентуално оръжие, но не видя нищо подходящо. В гърдите ѝ се надигна паника. „Няма да посмеят да ни сторят нещо“, каза си. Вътрешно обаче не беше толкова сигурна. Пристъпи по-близо до майка си. Време беше за солидарност.
— Защо ни задържаш? Какво искаш? — Надяваше се, че Фанес е чул омразата в думите ѝ.
Дори да я беше чул, гъркът не го показа с нищо.
— Малкото вълче най-сетне проговори, при това с по-възпитан тон от майка си! Искам да се разберем, нищо повече.
— За какво да се разбираме? — остро попита Атия.
— Само за онова, което ми се полага. Редовни плащания на вноските по дълга, който съм отпуснал.
— Ами ако откажа? — Погледът на Атия се стрелна към едрите типове. — Ще ми пратиш тези двамата ли?
— Стига. Ти си жена с положение. Каквото и да е мнението ти, аз съм цивилизован човек — запротестира Фанес. — Ще се наложи да се обърна към съда. — И погледна Атия в очите.
След дълго мълчание Атия въздъхна и Аврелия разбра, че гъркът е победил. Страшно ѝ се искаше да му се нахвърли и да му издере очите, но страхът от биячите му я приковаваше на мястото ѝ.
— Колко често искаш да ти се плаща? — попита майка ѝ.
— Всеки месец.
— Невъзможно!
Гъркът я погледна хищно.
— Може да се разберем и за веднъж на два или три месеца, но тогава ще трябва да увелича лихвата от две драхми на всеки сто на четири. Разбира се, това е освен лихвата, която се е натрупала по пропуснатите вноски от миналата година.
— Имаш ли документи, с които да докажеш думите си?
— Разбира се. В кантората ми са, ако поискаш да ги видиш. Съпругът ти постави подписа си не само пред мен, но и пред писаря ми.
Аврелия усещаше безпомощната ярост, която се излъчваше от майка ѝ. Самата тя я чувстваше, но ако Фанес не лъжеше — а интуицията ѝ казваше, че не лъже — значи ги държеше в ръцете си. Беше готова да даде всичко на този свят, само баща ѝ да се появи и да поправи нещата, но това нямаше как да се случи. Той беше далеч, на война, и само боговете знаеха дали изобщо ще се върне. Безпомощността се смеси със страха ѝ и удави гнева.