Усещаше погледите на войниците върху гърба си. Помъчи се да не им обръща внимание. Беше изправен пред дилема. Ако вътре имаше хора, те щяха да се събудят, ако се опиташе да разбие вратата. В същото време не му се искаше и да се махне просто така. Ако къщата беше празна, щеше да се откаже, без дори да опита. Отстъпи от вратата и погледна нагоре, като преценяваше височината на покрива. Подпря копието и щита си на стената и даде знак на тримата войници, които бяха най-близо до него.
— Богу, идваш с мен. — Докато най-дребният от тримата приближаваше, Ханон посочи останалите. — Вие двамата ще ни засилите нагоре.
Те го изгледаха неразбиращо.
— Двамата с Богу ще се покатерим, ще скочим от другата страна и ще отворим вратата.
— Не е ли по-добре аз да ида вместо теб, командире? — попита по-старият от двамата. — Да ти спестя неприятности.
Ханон дори не се замисли върху предложението му. Кръвта му кипеше.
— Не. Ще ни отнеме само няколко мига.
Войниците послушно пристъпиха напред и направиха столче с ръцете си.
Ханон стъпи върху преплетените им пръсти и те моментално го подхвърлиха нагоре. Вдигнал ръце нагоре, за да запази равновесие, Ханон преметна единия си крак и се озова на покрива. Краят на бронзовата му броня издрънча силно при удара с керемидите. „Мамка му!“ Ханон замръзна, наполовина приклекнал. В продължение на няколко шеметни мига не чу нищо. После откъм двора се чуха стъпки. Кашляне, сумтене. Някой се изхрачи.
— Проклети котки — промърмори мъжът на латински. — Все се мотаят по покрива.
Ханон чакаше с бясно препускащо сърце, докато мъжът се затътри обратно към поста си, точно под мястото, на което се намираше. Това трябваше да е вратарят. Което вероятно означаваше, че господарят на вилата си е у дома. Какво да прави? Трябваше му само миг да реши. Ако си тръгнеше, щеше да съжалява, че сигурно е пропуснал да открие нещо важно за Ханибал. Пък и какъв риск можеше да има? Един стар роб не можеше да се мери с него и Богу. Пък и той сигурно вече беше заспал.
Ханон надникна над ръба и даде знак на Богу да се качи при него.
Изсъска му да внимава с ризницата и войникът се озова на покрива, без да издаде нито звук.
— Чух някакъв човек долу — прошепна Ханон. — Ще сляза пръв. После си ти.
Като внимаваше да не закачи керемидите с бронята или ножницата си, Ханон се промъкна приклекнал напред. Стигна до ръба на покрива и погледна надолу.
Дворът беше типичен за римските вили и много приличаше на онзи от дома на Квинт. Покрай правоъгълното пространство минаваше покрита пътека, покрай която растяха декоративни храсти, имаше и статуи. По-голямата част от двора беше заета от овошки и лозя, а в центъра се издигаше голям фонтан, който беше замръзнал. Не се виждаше жива душа.
Доволен, Ханон се отпусна внимателно върху стряхата. Веднага си даде сметка, че ако иска да се спусне безопасно, трябва да седне. Това означаваше, че бронята му отново ще издрънчи по керемидите и ще събуди вратаря. Имаше само една алтернатива. Да стане и да тръгне надолу по покрива. Да набере скорост. Да стигне до ръба и да скочи. Сподели плана си с Богу и му нареди да го последва веднага. Очакваше да скочи от височина един човешки бой върху мозайката. Да се претърколи, да скочи на крака, да извади меча си и да убие вратаря, след което да отвори портата за войниците.
Изобщо не очакваше, че ще скочи върху вратаря, който отново беше излязъл навън.
Не че всъщност беше вратар. А легионер ветеран — триарий в пълно бойно снаряжение.
Докато двамата падаха оплетени на кълбо, Ханон осъзна, че нещо не е наред. За съжаление той се оказа онзи, който си удари главата в земята. Шлемът му пое по-голямата част от удара, но въпреки това Ханон за момент остана зашеметен. Замаян от болка, се опита да се изправи. Вбесеният триарий го фрасна в лицето, от което шлемът му отново издрънча върху мозайката. Неизвестно как Ханон успя да се отскубне от ръцете на противника си и да се изправи. Легионерът направи същото. Двамата се взираха един в друг на трептящата светлина на лампата в близката ниша, еднакво поразени от онова, което виждат.