Леко се намръщи, когато видя, че се приближава Сафон. Още му беше ядосан. Връщането му при колоната със Сенций беше момент на гордост за него. Ханибал беше останал доволен от момчето, което бе зарадвало много Ханон. Стига Сенций да изпълнеше обещаното, репутацията му щеше да расте. И точно тогава Сафон по някаква причина обърна нещата, като спомена как му се е налагало да спасява Ханон от удавяне в локва. Всички присъстващи се разсмяха, особено Ханибал. „Още един от животите ти по-малко“ — усмихнато каза той. Ханон много се засрами и се запита след като армията излезе от тресавището дали Ханибал ще си спомни, че именно той им е намерил водача. Когато се оплака пред брат си, Сафон се разсмя и каза, че просто се е опитвал да повдигне духа на бойците.
— Ханон?
„Разбира се, че се е опитвал да направи точно това“, помисли си Ханон и пропъди спомена. Предпочиташе да беше дошъл Бостар, но нямаше нищо против и другия си брат. Може би щеше да си намери другар, с когото да поплува. Можеше дори да си го върне, като натика главата на Сафон под водата, когато той не го очаква.
— Да?
— Най-сетне те намерих. — Сафон се приближи. Подобно на Ханон, той беше свалил бронзовия си нагръдник и птеригата и беше само по туника. През рамото му беше преметнат ремък, на който имаше нож в кожен калъф. Двамата сграбчиха ръцете си за поздрав.
— Плува ли ти се? — попита Ханон.
— А?
— Водата е много приятна и топла.
— Може би. Първо обаче искам да поговорим.
Ханон изпита леко безпокойство.
— Да се поразходим. — Той тръгна към брега. Сафон го последва. Ханон вървеше бързо, ужасен от онова, което може да каже брат му.
Откакто бяха оставили Арно зад гърба си, задачата на всеки войник по изрична заповед на Ханибал беше да сее колкото се може повече разруха. Отначало с грабежи се занимаваха само лековъоръжените пехотинци и конницата, но после се включиха всички. Досега Ханон и фалангата му не се бяха включвали в грабещите отряди, които вилнееха от двете страни на войската. По-голямата част от Етрурия вече беше опустошена. Всичко, което не можеше да се заграби, беше изгорено или съсипано. Местните жители също страдаха. Не закачаха робите, но римските граждани на всяка възраст бяха преследвани като дивеч. Всеки път, когато Ханон говореше със Сафон, брат му изпитваше особено задоволство да описва какво са направили войниците му. За разлика от него Бостар и баща му, които бяха натоварени със същите задачи, не разказваха. След изтезанията, на които беше подложен, Ханон не го беше особено грижа какво става с вражеските цивилни, но и нямаше желание да слуша цветисти подробности. Те му напомняха твърде много какво би могло да се случи с Аврелия, ако армията успее да стигне толкова далеч на юг.
Преди седмица се беше изненадал, когато вместо да се насочи към легионите на Фламиний при Арециум, войската почна да опустошава още стопанства и села. Като продължиха на изток покрай езерото, те сега заплашваха да сторят същото и с Умбрия. Ханон се беше досетил, че Ханибал от самото начало е възнамерявал да предизвика Фламиний да действа пръв и че е успял. Консулът ги следваше от няколко дни, макар и от разстояние. Битката беше неизбежна, но Ханон се тревожеше дали тя ще дойде достатъчно скоро. Фламиний определено би предпочел да заклещи Ханибал между своите легиони и онези на Сервилий, който несъмнено беше предупреден, че врагът се движи към него. Колкото повече продължаваха на изток, толкова по-вероятно ставаше да се озоват между двете римски армии.
Ханибал беше решил да действа. А Сафон беше дошъл да му каже, че Фламиний трябва да бъде прилъган да действа прибързано. И че за целта трябва да се изколи цяло село, или нещо по-лошо. Дотук Ханон беше извадил късмета да не участва в подобни зверства. Но щеше да го направи, ако генералът му заповяда, независимо колко противно му се виждаше. А и това щеше да гарантира окончателното му приемане обратно. Какво значение имаше животът на цивилните в сравнение с това?