— Какво иска да направя? — попита той, без да поглежда брат си.
— Кой?
— Ханибал, естествено.
— Защо мислиш, че съм дошъл да ти казвам нещо подобно? — попита Сафон.
— Значи не е това? — отвърна Ханон, като с мъка прикри объркването си.
— Може и да е. Все още не би трябвало да го знаеш, но реших, че би искал да научиш по-рано.
Въпреки желанието на Ханон да спечели отново одобрението на Ханибал, в корема му сякаш се настани оловна тежест.
— Какво трябва да направя?
— Нима малкият ми брат не иска да се бие? — Пръстите на Сафон леко докоснаха белега на врата му. — Нима прекараното в плен време е пречупило духа ти?
— Не ме пипай! — Ханон рязко се обърна към брат си и очите му блеснаха. Искаше му се да не беше махал шала, който все още предпазваше чувствителната му плът от металния нагръдник. — Покажи ми римски войници и ще видиш колко време ще ми потрябва да ги избия всичките!
— Радвам се да видя, че все още ти е останал дух — каза Сафон. — С удоволствие бих отмъстил на мръсника, който се е отнесъл така с теб.
Гневът на Ханон към Сафон понамаля.
— Благодаря, но аз съм пръв. Моля се на боговете да ми дадат един ден Пера да ми падне, стига да е жив. Ще види край, за какъвто не е и помислял.
— Ще пия за това. — Сафон вдигна малката амфора, която носеше. — Искаш ли?
Внезапно на Ханон му се припи.
— Да.
Намериха сухо песъчливо място сред тръстиките, където езерото стигаше до твърдата земя, и седнаха един до друг. Сафон махна печата, извади тапата с ножа си, отпи глътка и млясна.
— Добро е. Опитай.
Ханон пъхна показалец в дръжката на амфората, опря я на ръката си и отпи. Виното беше дъхаво и вкусно. Той отпи още. Канеше се да отпие отново, когато Сафон го сръчка.
— Не го изпивай цялото!
Ханон все пак отпи и му върна амфората.
— Извинявай. Чудесно е.
— Както си знаех — тържествуващо рече Сафон. — Взех го от една вила, може би най-величествената, която съм виждал. Собственикът ѝ трябва да е бил несметно богат.
— Вече мъртъв ли е?
— Не, проклетника го нямаше, за жалост. Наложи се да се задоволим със семейството му.
Ханон затвори очи. „Аврелия!“
— Само една амфора ли взе?
Сафон изсумтя развеселено.
— Естествено, че не! Имам още двайсетина. Стой с мен, братко, и ще се напиваш всяка вечер в близкото бъдеще.
Перспективата беше ужасяваща, особено ако означаваше, че трябва да гледа как хората му избиват жени и деца.
— Дай насам — изръмжа той.
— Я какъв пияница бил брат ми! Все пак не прекалявай — засмя се Сафон.
Ханон спря с амфората пред устните му.
— Че защо?
— Защото утре главата ти трябва да е бистра.
„Знаех си“.
— Защо утре?
— Може и да е вдругиден. — Сафон го погледна с присвити очи. — Няма ли да ме питаш какво иска Ханибал от нас?
— Какво?
— Я покажи малко повече ентусиазъм! — Сафон зачака, но Ханон не отговори. — Ханибал е най-добрият водач, когото сме имали. Умен е и е невероятен тактик. И войниците го обичат.
— Това го знам. Аз също го обичам, както знаеш. — „Въпреки че ни нарежда да вършим ужасни неща“. Но пък след като убиеха няколко семейства, нямаше да е толкова зле, нали? — Къде е селото или имението, които иска да опустоша?
— Какво?
Ханон се почувства толкова объркан, колкото изглеждаше Сафон.
— Нима не иска да направя това?
Очите на Сафон се присвиха.
— А. Сега разбирам защо се държиш странно. Решил си, че съм дошъл да ти предам заповед кои селища да нападнеш, така ли?
— Да — неловко промърмори Ханон.
— Подобни неща може и да ти се струват отвратителни, братко, но ще дойде ден, когато ще трябва да ги вършиш — каза Сафон. — И когато този ден дойде…
— Ще ги върша — яростно отвърна Ханон. — Следвам Ханибал във всичко, също като теб.
Сафон го изгледа за момент.
— Добре.
— Тогава какво е? — попита Ханон, за да смени темата.
— Нещо много по-добро от подпалване на няколко плевни и избиване на селяни. — Сафон започна да се държи затворнически. Наклони се към Ханон, макар че наоколо нямаше никого. — Помниш ли Замар?
— Разбира се. — Нумидийският офицер начело на патрула, който се беше натъкнал на Ханон, докато той вървеше към войската на Ханибал преди повече от половин година. Оттогава се бяха сражавали заедно.