— Днес той и хората му разузнавали пред колоната, когато намерили добро място за засада. Когато чу, Ханибал лично отиде да го види. След като се върна, свика старшите офицери, а после и някои други. Двамата с Бостар бяхме там.
Друг човек сигурно нямаше да забележи промяната в гласа на Сафон при споменаването на Бостар, но не и Ханон. „Двамата още не могат да се понасят“, уморено си помисли той.
Някаква нощна птица прелетя над вълните недалеч от тях. Крясъкът ѝ прозвуча зловещо и Ханон настръхна.
— Какво каза Ханибал?
— Стана ти интересно, а? — Зъбите на Сафон проблеснаха в тъмното.
— И още как. Ще се бием ли?
— На две мили оттук има било, което се спуска на миля от брега. Образува тесен проход към земите зад него. Ако продължиш на изток, теренът отново се разширява и има формата на полумесец. Районът обаче не е голям и от север граничи с хълмове. Пътят минава покрай брега и стига до друго тясно място в дефиле на няколко мили по-нататък. Мястото е предостатъчно да разположим армията по склоновете от другата страна. Ще бъдем скрити, освен галите в центъра. Ханибал иска римляните да ги видят, ако минат през прохода. Да послужат като примамка, която да ги накара да продължат още напред.
— Богове — промълви Ханон. — И ако успее, ще ги улови като риба в мрежа.
— Именно. И рибата няма да има къде да отиде, освен в езерото, където ѝ е мястото! — Сафон се разсмя.
— Какъв е планът? — развълнувано попита Ханон.
— Утре сутринта цялата армия ще мине през входа. Всяка част ще заеме позицията си колкото се може по-бързо, ако римляните случайно са решили да се опитат да ни настигнат.
— Но това е малко вероятно, нали? Те са поне един ден път зад нас.
— Знам. Римляните сигурно ще се появят вдругиден, но Ханибал не иска да оставя нищо на случайността.
Имаше логика. Ханон кимна.
— Ако галите са в центъра, ние къде ще бъдем?
— На левия фланг, с прашкарите. Цялата конница ще бъде отдясно, готова да препусне и да отреже пътя за отстъпление на римляните.
— Направо блестящо. Ханибал е истински гений!
— Да пием за него и за голямата победа — прочувствено каза Сафон.
Пиха от амфората. Ханон съвсем забрави за плуването. Не беше изпитвал подобно вълнение от Требия. Ако планът на Ханибал проработеше, Рим щеше да претърпи второ тежко поражение в рамките на половин година. А това вещаеше добри неща за бъдещето. Освен това изпита нова близост с брат си. По принцип би очаквал Бостар да му съобщи новината, но ето че го беше направил Сафон. Отношенията им открай време бяха неловки, но Ханон твърдо реши да положи повече усилия. Нямаше причина да не бъде приятел както със Сафон, така и с Бостар. Може би дори щеше да ги накара да се сдобрят.
Първо обаче имаха битка за печелене.
В ума му изникна образът на Квинт, но Ханон го пропъди, този път по-лесно, отколкото преди. Нямаше да срещне бившия си приятел в битката. Ако го срещнеше, щеше да направи онова, което трябва.
Квинт се надигна и надникна надолу по склона, който беше покрит със зелени дъбове и хвойни. Силният аромат на смола изпълваше неподвижния въздух. Песента на цикадите беше оглушителна. Квинт обичаше този звук. Напомняше му за дома, но и също означаваше, че тази част от пътя долу е пуста. Единствено умопобъркани и картагенци биха тръгнали на път в такъв час. Както и велити, малко саркастично си помисли той.
Погледът му се насочи към имението, което се намираше в равното на запад. Очакваше да види работещи по нивите роби, но тънките стълбове пушек, които се издигаха над едва видимите в далечината скупчени постройки, разказваха достатъчно красноречива история. Подобно на всички други селища в района, имението беше нападнато и изгорено от врага през предишните един-два дни. Квинт неведнъж беше виждал с очите си какво правят картагенците. Мъже, жени, деца — никой не биваше пощаден. Избиваха дори кучетата и кокошките. Запита се дали и Ханон участва в тези зверства. „Разбира се, че не“. Макар че това нямаше значение. Много негови другари бяха участвали. Разгневен, Квинт се скри отново.
Рутил и мъжът с уши като дръжки на амфора, по прякор Урцей — Стомната — бяха клекнали от лявата му страна. От дясната имаше още двама от другарите му. Всички бяха вързали ивици вълча кожа около шлемовете си. Това беше горда традиция сред велитите, която помагаше на офицерите да видят кой се сражава добре. Квинт още не беше спечелил правото да носи такава — това щеше да стане след първото му сражение.
— Видя ли нещо? — попита Урцей.