— Не — отвърна Квинт. Беше раздразнен, че надеждите му за деня — да се сблъскат с картагенски съгледвачи — са попарени. — Същото като преди. Отдавна са си отишли. — Говореше уверено. Винаги им нареждаха да не се отдалечават на повече от няколко мили от армията на Фламиний. В това имаше известна логика — за да следват врага, беше достатъчно да се движат в посока на пушека, бележещ изгорените имоти, — но все пак изкарваше Квинт от кожата му.
— Рано или късно ще намерим проклетите гуги. Ще изскочат от скривалищата си — с шеговито утешителен тон каза Рутил. — Благодари се за времето, когато не ги срещаме. Всеки такъв ден е един допълнителен, който да изживеем. Защото нали знаеш, да си мъртъв е за цяла вечност.
Квинт беше започнал да харесва забавното чувство за хумор на Рутил.
— Говори от свое име. Аз възнамерявам да преживея тази война.
— Аз също — изсумтя Урцей. — Имам да се грижа за ниви у дома, както и жена за оране.
— Сигурен ли си, че не е обратното? — Рутил се изкиска и се дръпна, когато Урцей замахна към него.
Квинт се ухили. Животът на велитите беше по-тежък, отколкото си беше представял, но пък в него имаше и другарство и свобода, които не беше очаквал. Коракс и младшите му офицери командваха половин манипула от четирийсет лековъоръжени войници, а Пулон и неговите подчинени — другата половина. Офицерите обаче не ги водеха в битка, освен от разстояние. Нито пък идваха с велитите на патрул. Вместо това начело заставаха най-опитните. Квинт не знаеше дали това се дължи на липсата на разлика в ранга им, или защото идваха от най-бедните слоеве на обществото, но между онези, които водеха, и онези, които ги следваха, имаше непосредственост, която му допадаше.
За щастие Мацерион не беше по-висш от него. Той също беше прост войник. През седмиците след сбиването отношенията им се развалиха още повече. На два пъти се стигна до размяна на удари, но всеки път биваха спирани от огромния водач на контубернията им, Тенер Големия. Оттогава двамата се избягваха, доколкото това беше възможно за делящи една и съща палатка. Квинт обаче знаеше, че е само въпрос на време да се сблъскат отново. Най-малко белегът на бузата на Мацерион щеше да се погрижи за това. Той беше благодарен, че е в отделението от петима начело с Урцей, с когото се бяха сприятелили. Тенер Малкия, дребният, но харизматичен водач на другото отделение, беше със своите хора на известно разстояние отдясно, а останалите двайсет велити разузнаваха терена от лявата им страна. Групите поддържаха от време на време връзка помежду си с къси изсвирвания и пратеници.
— Продължаваме. На юг, също като преди. Отваряйте си очите на четири — каза Урцей и се изправи. — Останете на същата височина. Хората на Големия поемат склона под нас.
Тук храсталаците бяха твърде гъсти, за да виждат другите велити, но Квинт все пак погледна. Мацерион беше някъде там и Квинт нямаше да се изненада, ако решеше да го издебне изневиделица с копие. Подобни неща се случваха от време на време и ако нямаше свидетели, никой нямаше да разбере. Тази мисъл го накара да оближе устни и да стисне по-здраво копието си. Подобно на другите в лявата му ръка, то имаше дръжка от ясен и тесен връх. Под строгия поглед на Коракс Квинт и другарите му мятаха часове наред копията си по вързопи слама. Квинт полагаше сериозни усилия да не показва, че е вещ с копието — и като че ли беше успял.
Тръгнаха през храсталаците по добре отработена схема, като почти не вдигаха шум. Урцей вървеше в средата; Квинт беше на двайсетина крачки от дясната му страна, а Рутил — на още толкова от него. Другите двама заеха подобни позиции отляво на Урцей. През повечето време това беше досадно занимание. Шансовете да се натъкнат на неприятел бяха нищожни. Картагенците бяха доста пред тях на юг и се интересуваха повече от селата и именията, отколкото от пустошта.
Както можеше да се очаква, мислите на Квинт се зареяха. Сухи листа шумоляха под краката му. Някаква змия се шмугна в храстите, когато излезе на едно осветено от слънцето голо място. Гущери го поглеждаха с очи като мъниста, преди да се скрият на сигурно под камъните. Накрая Квинт вдигна очи към небето. Видя лешояди — при това много. Стомахът му се преобърна и го върна в настоящето.
Дивашката тактика на картагенците правеше лешоядите в небето обичайна гледка. Труповете бяха толкова много, че Фламиний беше наредил да ги оставят непогребани. Заповедта силно гневеше войниците му. Урцей смяташе, че консулът цели именно това, и Квинт беше склонен да се съгласи. Самият той жадуваше все по-силно да се изправи срещу врага в битка. Да, добре щеше да е да изчакат, докато се срещнат с легионите на Сервилий, но ако се удадеше подходяща възможност, щеше да е глупаво да не се възползват от нея. Колко невинни трябваше да загинат, преди Ханибал да бъде спрян?