„Какво прави тук легионер, в името на Баал Хамон?“ — помисли си Ханон, като се мъчеше да овладее паниката си. Войникът със сигурност нямаше да е сам.
— Богу! Слизай бързо! — извика той.
— Богове, ти си от хората на Ханибал! На крак! Нападат ни! — изрева римлянинът.
Ханон хвърли поглед към вратата. Сърцето му се сви. Тя не беше само залостена — на нея имаше и голям катинар. Погледът му се стрелна обратно към триария. На позлатения му колан висеше връзка ключове. Ханон изруга и посегна към меча си. Единственият им шанс беше да убият римлянина колкото се може по-бързо и да пуснат останалите войници вътре.
Триарият изкрещя отново на другарите си и изтегли гладиуса си.
— Мръсен гуга!
Ханон вече беше чувал думата „мръсен плъх“, но въпреки това обидата го жегна. Вместо отговор той атакува свирепо, насочил меч към корема на противника си. Изсмя се, когато триарият отскочи настрани, неспособен да блокира удара.
— Мръсен? Ти самият вониш по-лошо от свиня.
Силно трополене по покрива оповести пристигането на Богу. Копиеносецът прояви благоразумие да скочи от другата страна на триария, който изруга. Не можеше да се бие срещу двама противници от двете му страни. Но вместо да побегне, отстъпи под свода на портала, като по този начин попречи на картагенците да стигнат до вратата.
Откъм двора се чуха гласове.
Времето им изтичаше.
— Напред, Богу! — извика Ханон. Докато копиеносецът пристъпваше напред, Ханон нанесе лъжлив удар към крака му, а щом римлянинът се опита да се дръпне, младият картагенец вдигна рязко ръка и фрасна противника си в лицето с дръжката на меча. Чу се изхрущяване, когато носът на легионера се счупи. Триарият залитна назад с болезнен вик и от ноздрите му бликна кръв. Ханон го последва подобно на пепелянка, нахвърляща се върху мишка. Убийствено бързо. С цялата си сила заби меча си в римлянина точно над горния край на ризницата му. Острието остърга гръбначния стълб и потъна почти до дръжката. Очите на триария се изцъклиха; устните се раздвижиха; на устата му изби кървава пяна; после римлянинът умря.
Ханон изтегли меча си, като изпъшка от усилието. Затвори очи заради фонтана кръв, който бликна от раната. Тялото се свлече на земята и Ханон се наведе, като трескаво се мъчеше да откачи връзката ключове. Погледна назад и му се прииска да не го беше правил. Десетина триарии, повече или по-малко облечени, бяха изскочили на двора.
— Задръж ги! — изкрещя той на Богу и се обърна към вратата. От другата ѝ страна думкаха юмруци.
— Командире? Добре ли си? Командире! — викаха хората му. Ханон не си направи труда да отговаря. Първо дръпна резето. Избра един ключ, пъхна го в големия катинар и се опита да го завърти наляво. Ключът не помръдна. Опита в обратната посока. Нищо не се случи.
Ханон трескаво опита друг ключ. По мозайката шляпаха сандали. Чуха се гневни викове, когато римляните видяха тялото на другаря си. Богу изкрещя боен вик. Последва звън на оръжия на няколко крачки зад него. Близо. Бяха прекалено близо. Ханон се замота с поредния ключ — не можеше да го напъха в ключалката. Трябваше да положи огромни усилия да не закрещи. Заповяда си да се успокои и успя да пъхне ключа. Този пасна по-добре от предишните два и надеждата му се събуди. Завъртането наляво не се получи. Без да губи кураж, Ханон опита да завърти на другата страна, когато някой изпъшка от болка до него.
— Раниха ме, командире! — изсъска Богу.
Ханон направи фаталната грешка да погледне назад. В същия миг двама триарии се втурнаха едновременно напред. Богу мушна с копието си към онзи без щит, но това позволи на другия да го приближи. Вдигнал щита си, триарият изблъска Богу и го притисна до стената. Ханон осъзна, че целта му не е да убие копиеносеца, а да даде възможност на другарите си да се хвърлят напред — към него. Твърде късно Ханон се обърна. Твърде късно се опита да завърти ключа в ключалката. В следващия миг нещо се стовари върху тила му. Пред очите му избухнаха звезди. Светът се стесни до тунел. Можеше да види само ръката си, която бавно пускаше ключа. Ключ, който не се беше завъртял достатъчно, за да отключи катинара. В далечината чуваше виковете на войниците си, смесващи се с тези на триариите. Искаше да им извика, че идва, но беше изгубил глас. Силите също го бяха напуснали и Ханон не успя да направи нищо, за да попречи на коленете си да се подгънат.
После всичко потъна в мрак.
Дойде на себе си, като кашляше и пръскаше слюнка — някой изливаше ледена вода върху главата му. Страх и ярост пламнаха в него, докато се опитваше да се ориентира. Лежеше по гръб на студен каменен под — но нямаше представа къде. Помъчи се да се надигне, но ръцете и краката му бяха вързани. Като се мъчеше да не обръща внимание на най-лошото главоболие, което го беше мъчило някога, Ханон примигна, за да махне водата от очите си. Двама мъже — триарии, доколкото можеше да определи — го гледаха с подигравателни физиономии. Главите им почти опираха в ниския таван — таван на килия. Сърцето му затупка панически. Къде се намираше, мътните да го вземат?